Кметът се стресна.
— Щом мислиш така, Хугел, защо искаш точно него?
— Защото не могат да го купят — поне все още не.
Когато Хугел пристигна в „Балморал“, му казаха да изчака г-н Бануел. Мразеше да го карат да чака. Беше на петдесет и девет години, последните трийсет от които бе посветил на служба на общината, повечето от тях в нездравословната атмосфера на градските морги, заради което лицето му бе придобило сивкав оттенък. Носеше дебели очила, между хлътналите му бузи висяха огромни мустаци. Беше напълно плешив, с изключение на няколко твърди кичура, които стърчаха иззад ушите му. Хугел бързо се палеше. Дори когато бе спокоен, подуването на слепоочията му създаваше впечатлението, че всеки миг ще получи удар.
През 1909 година длъжността патоанатом в Ню Йорк бе доста странна; грешка в йерархията. Отчасти медицинско лице, отчасти криминален експерт, отчасти обвинител, патоанатомът бе подчинен директно на кмета. Никой от полицията не можеше да му нарежда, дори комисарят, но и той не можеше да нарежда на никого от полицията, дори на най-нисшите патрулиращи офицери. Хугел се държеше малко надменно с полицията, според него доста некадърна и корумпирана. Възпротиви се на начина, по който кметът подходи към пенсионирането на главен инспектор Бърнс, очевидно забогатял от подкупи. Не бе съгласен и с назначението на новия комисар, който не проявяваше никакво отношение към изкуството и важността на правилно проведеното разследване. Всъщност имаше нещо против всяко взето в полицията решение, дори само да бе подочул за него, освен ако не бе негово. Владееше си занаята. Въпреки че формално не беше лекар, беше изкарал пълния тригодишен курс на обучение по медицина и правеше по-добри аутопсии от лекарите, които работеха като негови асистенти.
След петнайсет минути чакане, което доста изнерви Хугел, г-н Бануел най-накрая се появи. Той всъщност не беше много по-висок от Хугел, но сякаш се извисяваше над него.
— А вие сте? — попита.
— Патоанатомът на Ню Йорк — каза Хугел, като се опита да изрази презрение. — Само аз ще пипам трупа. Всяка неизправност с веществените доказателства ще се смята за възпрепятстване на правосъдието. Ясен ли съм?
Джордж Бануел бе напълно наясно, че е по-висок, по-хубав, по-добре облечен и много, много по-богат от патоанатома.
— Глупости — каза. — Последвайте ме. И говорете по-тихо, докато сте в моята сграда.
Бануел го поведе към горния етаж на Алабастровото крило. Хугел стисна зъби и го последва. В асансьора не си казаха нито дума. Хугел се взираше напрегнато в пода и оглеждаше идеално изгладените панталони на тънки райета на г-н Бануел, както и лъснатите му обувки, които без съмнение струваха повече от костюма, жилетката, вратовръзката и шапката на патоанатома, взети заедно. Прислужник, застанал на пост пред апартамента на г-ца Ривърфорд, им отвори вратата. Бануел мълчаливо поведе Хугел, управителя и прислужника по дълъг коридор към спалнята на момичето.
Полуголото й тяло лежеше на пода. Беше посиняло, очите — затворени, буйната черна коса — пръсната в сложна плетеница по персийския килим. Все още бе изключително красива, ръцете и краката й — все така грациозни. Но шията й бе грозно почервеняла, а тялото й бе обезобразено от следите на камшик. Китките й бяха вързани и вдигнати над главата. Патоанатомът се приближи пъргаво към трупа и постави пръст на китките на мястото, където обикновено се усещаше пулс.
— Как е била… Как е умряла? — попита Бануел с дрезгав глас и скръсти ръце.
— Не виждате ли? — отвърна патоанатомът.
— Нима щях да питам, ако ми беше ясно?
Хугел погледна под леглото. Изправи се и огледа трупа от няколко ъгъла.
— Според мене е удушена. Много бавно.
— Била ли е… — Бануел не завърши въпроса си.
— Вероятно — отговори му патоанатомът.
Хугел очерта с червен тебешир неправилен кръг с диаметър към два метра около трупа на момичето и заяви, че никой няма право да пристъпва вътре. Разгледа стаята. Всичко си беше на мястото, дори луксозните завивки на леглото бяха прилежно опънати и подравнени. Отвори гардероба, бюрото, кутиите й за бижута. Изглежда, нищо не липсваше. Роклите с пайети си висяха подредени в гардероба. Дантеленото бельо беше спретнато сгънато. Диамантена тиара с обици и колие в същия стил лежаха идеално подредени в облечената с тъмносиньо кадифе кутия на бюрото.
Хугел попита кой е влизал в стаята. Само камериерката, намерила трупа, отвърна управителят. След това апартаментът е бил заключен и никой не е влизал. Патоанатомът изпрати да повикат камериерката, която отначало отказваше дори да приближи вратата на спалнята. Беше хубавичко деветнайсетгодишно италианско девойче с дълга пола и бяла престилка.