— Ха? — каза Чонг Синг и сви безпомощно рамене.
— Откъде е червената глина по обувките ти? — не се отказваше детективът.
— Ха?
— Джак — каза Литълмор, — заведи г-н Чонг в ареста на Четиридесет и седма. Кажи на капитан Поуст, че е наркодилър.
Когато полицай Риърдън го сграбчи за ръката, Чонг най-накрая проговори.
— Чакайте. Ще ви кажа. Живея тук само през деня. Не знам за никакъв опиум. Никога не съм виждал опиум.
— Сигурно — каза Литълмор. — Разкарай го оттук, Джак.
— Добре, добре — каза Чонг. — Ще ви кажа кой продава опиум, става ли?
— Разкарай го оттук — повтори детективът.
При вида на белезниците в ръцете на Риърдън Чонг извика:
— Чакайте! Ще ви кажа нещо друго. Ще ви покажа нещо. Последвайте ме. Ще ви покажа това, което търсите.
Гласът на Чонг се бе променил. Вече звучеше наистина уплашено. Литълмор даде знак на Риърдън да го пусне напред по тъмния тесен коридор. Надолу по стълбището все още се чуваше трополенето от ресторанта и заедно с него до ушите на Литълмор долетяха и писукащите дисонатни тонове на китайска музика. Миризмата на месо бе станала по-силна. Всяка врата по коридора се открехна малко, за да могат обитателите зад нея да видят какво се случва. С изключение на една. Самотната затворена врата се намираше в най-отдалечения край на коридора. Чонг спря пред нея.
— Вътре — каза. — Вътре.
— Кой живее тук? — попита детективът.
— Братовчед ми — отвърна Чонг. — Леон. Преди живееше тук. А сега няма никой.
Вратата беше заключена. Никой не отговори на почукването на Литълмор, но в мига, в който детективът се приближи достатъчно, за да тропне по дървото, разбра, че натрапчивият мирис всъщност не идва от ресторанта. Извади две тънки метални пръчици от джоба си. Беше специалист по заключени врати. Отвори за нула време.
Стаята беше голяма колкото тази на Чонг, но във всичко останало беше нейна пълна противоположност. Крещящи червени орнаменти украсяваха всяка повърхност. Дузина вази във всички размери бяха разхвърляни наоколо, повечето бяха гравирани с дракони и демони. На перваза на прозореца стоеше лакирана червена кутия, а зад нея беше подпряно малко кръгло огледало. На нощното шкафче имаше статуетка на Дева Мария. Почти всеки квадратен сантиметър от стената бе покрит със снимки в рамки. На всичките имаше един и същи китаец, коренно различен от Чонг Синг. Мъжът от фотографиите беше висок и поразително красив, с орлов нос и гладка безупречна кожа. Носеше американско сако, риза и вратовръзка. На почти всички снимки беше с млади жени — различни млади жени.
Вниманието на всички обаче беше привлечено най-вече от един масивен предмет, поставен точно в центъра на стаята: голям затворен куфар от тези, с които пътуват богатите, с кожени стени и лъскави закопчалки. Размерите му бяха шейсет сантиметра височина, шейсет широчина и метър дължина. Твърдо въже го държеше затворен.
В стаята се носеше тежко зловоние. Литълмор едва си поемаше дъх. Китайската музика нахлуваше от стаята точно над тях. Детективът трудно си събираше мислите. Не вярваше на очите си, но куфарът сякаш помръдваше в душната атмосфера. Литълмор отвори джобното си ножче. Полицай Риърдън извади своето. Без да кажат дума, двамата се приближиха до куфара и започнаха да режат дебелото въже. Около вратата се събра тълпа китайци, повечето от които притискаха носни кърпички към носовете си.
— Остави ножа, Джак — каза Литълмор на полицай Риърдън. — Само дръж под око Чонг.
Детективът продължи да реже въжето. Когато преряза и последното влакно, капакът на куфара рязко се отвори. Риърдън се олюля назад или от изненада, или заради изригването на зловонен газ от вътрешността. Литълмор покри уста с ръкав, но не помръдна от мястото си. В куфара имаше три неща: дамска шапка, украсена с препарирана птица, дебел наръч писма и пликове, завързани с канап, и свито на кълбо тяло на млада жена, силно разложено и само по бельо, сребърен медальон на гърдите и бяла копринена вратовръзка, здраво стегната около шията.
Полицай Риърдън вече не наблюдаваше Чонг Синг. Беше близо до припадък. Като видя това, Чонг се шмугна в тълпата мърморещи китайци и изскочи през отворената врата.
Минахме в мълчание четирите стълбищни площадки до апартамента на Брил, като според мене всеки от нас се чудеше как да реагира на дошлите от Уорчестър обезсърчителни новини. Имахме два часа до вечерята, на която ни бе поканил издателят на Брил Смит Джелиф. На площадката на петия етаж Ференци отбеляза, че долавя странна миризма на горяща хартия.