— Да не би някой да кремира труп в кухнята си? — предположих услужливо.
Брил отвори вратата на жилището си. Не очакваше да види това, което се изпречи пред очите му.
В апартамента валеше сняг — или поне така изглеждаше. Из стаята се носеше фин бял прашец, който въздушният поток, нахлул през отворената врата, развъртя навсякъде. Подът бе покрит със същия прах. Всички книги на Брил, както и масите, первазите на прозорците и столовете, бяха побелели. Навсякъде миришеше на изгоряло. В средата на стаята стоеше Роуз Брил с метла и лопата, покрита цялата в бяло, и метеше с всички сили.
— Току-що се прибрах — изплака тя. — Затворете вратата, за бога! Какво става?
Взех малко от веществото в ръка.
— Това е пепел — казах.
— Да не си забравила нещо на печката? — попита Ференци.
— Не — отвърна Роуз и избърса белите прашинки от очите си.
— Някой го е внесъл тук — каза Брил. Разходи се из стаята като в транс, с протегнати напред ръце. От време на време щипваше по малко от праха и после го изтръскваше. Изведнъж се обърна към Роуз: — Погледнете я.
— Какво има? — попита Фройд.
— Тя е стълб от сол.
Когато капитан Поуст пристигна с подкрепление от Западния участък на Четиридесет и седма улица, той нареди, въпреки възраженията на детектив Литълмор, да арестуват пет-шест китайци от Осмо авеню № 782, сред които и управителя на ресторанта и двама старци, които за лош късмет надникнаха да видят какво става. Трупът бе откаран в моргата и тогава започна ловът на хора.
Първата мисъл на Литълмор беше, че е намерил изчезналото тяло на Елизабет Ривърфорд, но разлагането беше много напреднало. Литълмор не беше патолог, но се съмняваше, че убитата в неделя вечерта г-ца Ривърфорд може така да се е разложила до сряда. Хугел ще установи това със сигурност, помисли си детективът.
Междувременно прегледа писмата, които намери в куфара. Бяха любовни писма, над трийсет на брой. Всичките започваха със „Скъпи Леон“ и бяха подписани „Елси“. Съседите не бяха единодушни за името на обитателя на стаята. Някои го наричаха Леон Линг, други твърдяха, че се казва Уилям Леон. Бил управител на ресторант в Китайския квартал, но никой не го бе виждал тук от месец. Говорел отличен английски и се обличал като американец.
Литълмор разгледа висящите по стените снимки. Обитателите на сградата потвърдиха, че мъжът на фотографиите е Леон, но не бяха сигурни или не искаха да кажат кои са жените. Литълмор забеляза, че всичките са бели американки. След това видя и друго.
Свали една от снимките. На нея се виждаше усмихнатият Леон между две много привлекателни жени. Отначало детективът си помисли, че се лъже. Но когато се убеди, че не е така, прибра снимката в джоба на жилетката си, уговори се с капитан Поуст да се видят на другия ден и напусна сградата.
Въпреки че беше късна вечер, навън бе все още досадно горещо и душно, но в сравнение със стаята, от която току-що бе излязъл, на Литълмор му се стори, че върви из райската градина. В девет и половина стигна до апартамента на Бети. Тя не си беше вкъщи. Майка й отчаяно се опитваше да накара детектива да разбере къде е „Бенедета“, но тъй като говореше на италиански, и то доста бързо, той не разбра и дума. Накрая едно от братчетата на Бети излезе на вратата и преведе: Бети била арестувана.
Г-жа Лонгобарди знаеше само това, което едно мило еврейско момиче бе дошло да й каже — че имало проблеми във фабриката на Бети. Някои от момичетата били прибрани, сред тях и Бети.
— Прибрана? — попита Литълмор. — Къде?
Майката не знаеше.
Литълмор побягна към станцията на метрото на Петдесет и девета улица. Стоя прав през целия път до центъра, беше прекалено претъпкано, за да си намери място за сядане. В полицейския участък разбра, че една от големите фабрики за дрехи в Гринидж вилидж била нападната от стачници. Въоръжени с метални колове, започнали да разбиват прозорците и полицията арестувала двайсетина души от най-агресивните, за да прекрати инцидента. Всички хулигани били вече в затвора. Мъжете държали в Тумс, а жените — в Джеферсън маркет.
14
През 80-е години на XIX век от триъгълния терен на ъгъла на Девета улица и Шесто авеню се бе издигнала лъскава викторианска висока постройка, която контрастираше и никак не беше в тон с иначе мизерния квартал. Никоя друга сграда в радиус от километър нямаше повече от два опърпани етажа. Новата многоцветна съдебна палата бе натруфена със стръмни остри покриви и с изскачащи под всякакви ъгли фронтони и кубета с най-различни размери. Часовниковата кула бе увенчана с петдесетметров връх и от четирите й страни имаше по един часовник. До съдебната палата бе долепен пететажният арест в същия стил, а до него имаше друго огромно съоръжение, в което се помещаваше пазарът. Цялото място бе известно под името Джеферсън маркет. Странно съжителство, но институциите на закона й реда не бяха отделени от Меката на ежедневната търговия.