— Десет и петнайсет сутринта, дневник, част III. „Уелс срещу Интербъроу P. Т. Ко. Труакс, Дж“. Така, Уелс. Трябва да намерим Уелс. — Втурна се покрай Бети обратно в склада до чекмеджетата с буквата „У“. В едно от тях откри делото на Уелс срещу ИРТ30: папка с три листа. Прегледа ги и каза: — Нищо. Може би е някакъв инцидент в метрото. Така и не са стигнали до съд.
Върна се при книгата.
— „Бърнстейн срещу същите“ — прочете. — „Менсинъб срещу същите“. „Селксас срещу същите“. Боже, има поне двайсет дела срещу ИРТ. Май трябва да ги прегледаме всичките.
— Може би не това търсим, Джими. Няма ли нещо друго?
— Десет и петнайсет, дело „Тарбълс срещу Тарбълс“. Развод?
— Това ли е всичко? — попита Бети.
— Десет и трийсет, част I, наказателно дело (продължение от януари) „Народът срещу Хари К. Тоу“.
Спогледаха се: и Бети, и Литълмор разпознаха името веднага, както би направил всеки нюйоркчанин и почти всеки американец.
— Това е… — каза Бети.
— … човекът, който уби архитекта на Медисън скуейър гардън — довърши Литълмор.
След това си даде сметка защо Бети беше млъкнала — по коридора се чуваха тежки стъпки.
— Кой ли е? — прошепна тя.
— Загаси светлината — нареди Литълмор, който бе застанал до лампата.
Тя се пресегна и започна нервно да опипва копчетата, но резултатът от усилията й беше, че успя да включи още една крушка. Стъпките спряха. След това отново отекнаха и сега вече нямаше съмнение, че приближават към архива.
— О, не — каза Бети. — Да се скрием в склада.
— Не ми се струва разумно — отвърна Литълмор.
Стъпките все повече приближаваха, след това пак спряха. Някой натисна бравата и вратата се отвори. Беше дребен мъж с мека шапка и евтин на вид костюм с жилетка. Вътрешният джоб на сакото му бе издут, като че бе пъхнал там пистолет.
— Къде е мъжката тоалетна?
— Втория етаж — каза Литълмор.
— Благодаря — отвърна мъжът и тресна вратата зад себе си.
— Хайде — каза Литълмор и пое отново към стаята с чекмеджетата.
Делото „Народът срещу Тоу“ заемаше към двайсет и пет чекмеджета. Литълмор намери протоколи от заседанията: хиляди страници, вързани с ластици на по десетсантиметрови купчинки. На места не се четяха, буквите бяха неравни, нямаше препинателни знаци и цели изречения бяха изписани със съкратени думи. За датата 26 февруари 1907 година имаше само петдесет-шейсет страници. Литълмор ги прелисти и бързо стигна до няколко листа, които се отличаваха от останалите: бяха прегледно напечатани, абзаците — отделени.
— Клетвени показания — каза той.
— О, боже — откликна Бети. — Виж! — И посочи към думите „хвана ме за гърлото“ и „камшик“.
Литълмор бързо отгърна на първата страница на клетвените показания. Бяха с дата 27 октомври 1903 година и започваха така: „Евелин Несбит, след като се закле надлежно, заяви…“
— Това е съпругата на Тоу, танцьорката — каза Бети.
Евелин Несбит беше описвана от не един очарован съвременник като най-красивото момиче на света. Омъжи се за Хари Тоу през 1905, само година преди той да убие Станфорд Уайт.
— Все още не му е била съпруга — каза Литълмор.
Продължиха да четат:
Живея в хотел „Савой“ на Пето авеню и Петдесет и девета улица, град Ню Йорк. На 18 години съм, родена съм на Коледа 1884 година.
Няколко месеца преди юни 1903 година бях в болницата на д-р Бел на Западна Трийсет и трета улица, където претърпях операция от апендицит. През юни заминах за Европа по покана на Хари Кендъл Тоу. С г-н Тоу пътувахме из Холандия, като спирахме на няколко пъти, за да се прекачим на различни влакове. След това посетихме Мюнхен в Германия. После отпътувахме за баварските планини и накрая стигнахме Тирол в Австрия. През цялото време с гореспоменатия Тоу се представяхме за съпруг и съпруга и същият този Тоу твърдеше, че сме г-н и г-жа Делис.
— Ама че змия — каза Бети.
— Е, поне се е оженил за нея по-късно — отвърна й Литълмор.
След като пътувахме заедно пет или шест седмици, гореспоменатият Тоу нае замък в Тирол, разположен високо в много усамотена планинска местност. Замъкът трябва да е бил строен преди векове. Стаите и прозорците бяха много старомодни. На мене ми бе предоставена отделна спалня.
Първата нощ бях много уморена и веднага след вечеря си легнах. На сутринта закусих с гореспоменатия Тоу. След закуска г-н Тоу заяви, че иска да ми каже нещо и ме помоли да отидем в спалнята ми. Влязохме там и тогава, без никаква провокация от моя страна, гореспоменатият Тоу ме стисна за гърлото и разкъса халата, който носех. Беше в много превъзбудено състояние. Очите му светеха, а в дясната си ръка държеше бич от телешка кожа. Сграбчи ме и ме хвърли на леглото. Бях безсилна, опитах се да викам, но гореспоменатият Тоу сложи ръка на устата ми и започна да ме души.
30
ИРТ — Итънбъроу рапид транзит кампъни — първоначалният оператор на Нюйоркското метро, открито през 1904 година, както и на по-ранните наземни линии в същия град. Закупена е от общината през юни 1940 година. — Б.пр.