След това без никаква причина ме удари няколко пъти с камшика толкова грубо, че кожата ми се разкъса и посиня на места. Умолявах го да ме остави, но той отказваше. Спираше през минута-две да си почине и продължаваше да ме бие.
Уплаших се за живота си. Слугите не чуваха виковете ми, защото замъкът беше голям, гласът ми не стигаше до тях и не можех да очаквам помощ. Гореспоменатият Тоу заплаши, че ще ме убие. Не можех да помръдна.
На следващата сутрин Тоу отново дойде в спалнята ми и ме би като предния ден. Донесе отново камшик от телешка кожа и ме удряше с него на голо, като разкъсваше кожата ми и ме докара до припадък. Изгубила съм съзнание и нямам представа след колко време съм се свестила.
— Ужасно — каза Бети. — Но по-късно тя се е омъжила за него. Защо?
— За пари, предполагам — отвърна Литълмор. Прелисти отново клетвените показания. — Това ли е според тебе? За това ли ни прати Сузи?
— Най-вероятно, Джими. Същото е било причинено и на бедната г-ца Ривърфорд.
— Знам — каза Литълмор. — Но това са клетвени показания. Сузи прилича ли ти на човек, който знае какво са клетвени показания?
— Какво искаш да кажеш? Не може да е съвпадение.
— И защо ще помни точната дата, на която тези клетвени показания са прочетени през съда? Не ми се връзва. Мисля, че има още нещо. — Литълмор седна на пода и зачете протокола. Бети въздъхна нетърпеливо. Изведнъж детективът се провикна:
— Я чакай малко. Ето. Виж този въпрос, Бети. Прокурорът г-н Джероум води разпита. Виж кой е свидетелят, който отговаря.
Детективът сочеше следното място в протокола:
— Как се казвате?
— Сюзън Мерил.
— С какво се занимавате?
— Имам къща със стаи под наем за господа на Четиридесет и трета улица.
— Познавате ли Хари К. Тоу?
— Да.
— Кога се запознахте с него?
— През 1903 година. Дойде при мене да наеме стая.
— За какво каза, че му трябва?
— Ангажирал млади дами за работа на сцена.
— Доведе ли посетители в стаята си?
— Най-вече млади жени от петнайсет години нагоре. Говореха, че искат да се пробват на сцената.
— Нещо необичайно случи ли се, когато идваха тези момичета?
— Да. Веднъж, след като едно момиче влезе в стаята му, чух викове и изтичах да видя какво става. Тя беше вързана за колоната на балдахина. Той държеше камшик и се канеше да я удари. По цялото й тяло имаше синини.
— Как беше облечена?
— Много оскъдно.
— Какво стана после?
— Той побесня и избяга. Тя ми каза, че се е опитвал да я убие.
— Можете ли да опишете камшика?
— В този случай беше кучешки.
— Имаше ли и други случаи?
— Веднъж се случи с две момичета. Едното беше голо, а другото полусъблечено. Той ги удряше с дамски камшик за езда.
— Говорили ли сте някога с него за това?
— Да. Казах му, че това са почти деца и той няма право да ги бие.
— И какво обяснение ви даде?
— Никакво. Каза, че те го искали.
— Съобщавали ли сте в полицията?
— Не.
— Защо?
— Каза, че, ако го направя, ще ме убие.
15
— Е — каза Фройд, сменяйки темата, докато вървяхме през парка от дома на Брил към хотела, — да чуем как се справяте с г-ца Нора.
Поколебах се, но Фройд ме увери, че мога да говоря пред Ференци толкова спокойно, колкото и пред него самия, и аз разказах цялата история надълго и нашироко: за тайната среща между г-н Актън и г-жа Бануел, видяна от четиринайсетгодишната Нора, случка, която Фройд по някакъв начин бе предвидил; за нервната криза на момичето в хотелската стая и агресията й срещу мене; за очевидното възстановяване на паметта й; за обвинението срещу Джордж Бануел; за внезапното пристигане на самия Бануел заедно с родителите на момичето и кмета, който му осигури алибито.
След като изрази отвращението си от сексуалната услуга, извършена от г-жа Бануел на Харкорт Актън, реакция, която ми бе трудно да разбера у един психоаналитик, Ференци попита защо да не е възможно Бануел да е нападателят на Нора Актън дори да не е убил другото момиче. Обясних, че и аз съм питал същото детектива и че очевидно имат веществени доказателства, че двете престъпления са извършени от един и същи човек.