— Точно така. Когато я анализираш, ти заемаш неговото място. Това е предвидима реакция, следствие на трансфер. В резултат подсъзнателното желание на Нора се трансформира в копнеж да задоволи Янгър с устата и гърлото си. И точно тази фантазия я е владеела, когато Янгър се е приближил, за да докосне челото й. Спомнете си, че в този миг тя е започнала да развързва шала си. Този жест е покана към Янгър да се възползва от нея. Точно тук е, бих искал да добавя, обяснението защо докосването до шията й е дало резултат, а докосването по челото — не. Но Янгър е отхвърлил тази покана, като й е казал да остави шала. Тя се е почувствала пренебрегната.
— Наистина изглеждаше обидена — обадих се аз. — И аз не разбирах защо.
— Не забравяйте — продължи Фройд, — че тя е суетна по природа и се притеснява от белезите. Иначе нямаше да сложи шал. Значи тя вече е била чувствителна към мнението ти, в случай че видиш шията или гърба й. Като си й казал да остави шала, ти си я наранил. И когато малко след това си повдигнал отново въпроса за гърба на Клара Бануел, все едно си й казал: „Интересувам се от Клара, не от тебе. Искам да видя гърба на Клара, не твоя.“ Така, без да искаш, си повторил предателството на баща й и си провокирал внезапния й необясним гняв. Оттук и агресията й при нападението, последвана от желание да ти отдаде гърлото и устата си.
— Необорима логика — призна Ференци и поклати глава възхитен.
Нора Актън влезе в гостната на къщата край Грамърси парк и каза на майка си, че тази нощ не иска да спи в стаята си. Щяла да пренощува в малката всекидневна на първия етаж. Оттам виждала патрула пред дома. Иначе нямало да се чувства в безопасност.
Това бяха първите думи, които Нора отправи към родителите си, откакто бяха тръгнали от хотела. Когато се прибраха, тя отиде право в стаята си. Повикаха д-р Хигинсън, но Нора отказа прегледа. Не пожела и да вечеря, тъй като не била гладна. Не беше вярно, всъщност не бе яла от сутринта, когато г-жа Бигс й бе приготвила закуска.
Милдред Актън, която се бе отпуснала в гостната и бе обявила, че е изтощена, каза на дъщеря си, че се държи изключително неразумно. Каква опасност може да ги грози с един полицай пред предната и един пред задната врата? Нощуването във всекидневната изобщо не подлежало на обсъждане. Съседите щели да я видят. Какво щели да си помислят? Семейството трябва да се държи сякаш този позор не го е сполетял.
— Майко — каза Нора, — как можа да кажеш, че съм опозорена?
— Не съм казвала такова нещо. Харкорт, да си ме чул да твърдя нещо подобно?
— Не, скъпа — отвърна й Харкорт Актън, надвесен над масичката за кафе. Четеше насъбраната за пет седмици поща. — Разбира се, че не.
— Изрично подчертах, че трябва да се държим така, все едно не си била опозорена — уточни майка й.
— Но аз не съм — настоя момичето.
— Не ставай глупава, Нора — посъветва я майка й.
Нора въздъхна.
— Какво ти е на окото, татко?
— О, злополука по време на игра на поло — обясни Актън. — Бръкнах си в окото със собствения стик. Много глупаво от моя страна. Помниш ли, че преди време ми се беше отлепила ретината? Е, същото око е. Сега нищо не виждам с него. Ама че лош късмет.
Никой не му отговори.
— Е, разбира се — каза Актън, — не може да се сравнява с твоята неприятност, Нора. Не исках да…
— Не сядай там! — извика г-жа Актън на съпруга си, който се канеше да се отпусне на едно кресло. — И там недей. Поръчах да оправят креслата точно преди да тръгнем.
— Но къде да седна, скъпа? — попита Актън.
Нора затвори очи. Обърна се и понечи да излезе.
— Нора — каза Милдред, — как се казваше твоят колеж?
Момичето се спря, цялото й тяло се напрегна.
— „Барнард“.
— Харкорт, трябва да се свържем с тях още утре сутринта.
— Защо? — попита Нора.
— За да им съобщим, че няма да ходиш, разбира се. Напълно невъзможно е. Д-р Хигинсън смята, че трябва да си почиваш. Пък и никога не съм одобрявала плана да учиш там. Колеж за млади дами! По мое време не бяхме и чували за такова нещо.
Нора почервеня.
— Няма да го направиш.
— Моля? — попита г-жа Актън.
— Аз искам да се образовам.
— Чу ли това? Тя ме нарече необразована — каза Милдред на съпруга си. — Не тези очила, Харкорт, използвай тези горе.
— Татко? — обърна се към него Нора.
— Ами, Нора — започна Актън, — трябва да направим това, което е най-добро за тебе.
Нора погледна родителите си с неприкрит гняв. Изскочи от стаята и затича нагоре по стълбите. Не спря на втория етаж, където беше спалнята й, нито на третия, а продължи към четвъртия с ниските тавани и малките стаички. Влезе право в стаята на г-жа Бигс и се хвърли на леглото на възрастната жена, като зарови лице в твърдата възглавница. Изхлипа към г-жа Бигс, че ако баща й не я пусне в „Барнард“, ще избяга от къщи.