Выбрать главу

Сутринта в четвъртък започна бурно в дома на семейство Актън. Нора се събуди на зазоряване, измъкна се от леглото, отвори вратата и се стовари върху г-н Бигс, който спеше на един стол пред стаята й. Новината бързо се разпространи и вдигна всички под тревога: г-ца Актън е била нападната през нощта.

Двамата полицаи, които патрулираха пред къщата, се втурнаха по стълбите, после обратно надолу, щураха се насам-натам, но не свършиха почти никаква работа. Д-р Хигинсън бе повикан незабавно. Добронамереният възрастен лекар, очевидно разстроен, че Нора отново е станала жертва на престъпление, и в същото време сконфузен от местонахождението на изгарянията, й даде успокояващ мехлем, който сама да си намаже, където има нужда. След това си тръгна, като поклащаше глава, но преди това увери семейството, че дъщеря им няма други наранявания. В къщата пристигнаха още полицаи.

Детектив Литълмор, който бе заспал на бюрото си предната вечер, се появи към осем часа и намери Нора и разстроените й родители в стаята на момичето. Униформени полицаи изследваха килима и прозорците. Литълмор предаде оборудването за снемане на отпечатъци на колегите си и им нареди да потърсят годни следи от пръсти по дръжката на вратата, краката на леглото и первазите. Нора бе приседнала в ъгъла на леглото все още по нощница, с разрошена коса и трескави очи, май не разбираше какво става, въпреки че бе в центъра на целия човешки водовъртеж. Разпитваха я отново и отново.

Повтаряше, че нападателят е бил Джордж Бануел. Джордж Бануел посреднощ, с цигара и нож. Няма ли да го арестуват? Този въпрос предизвика енергичен протест у г-н и г-жа Актън. Не е възможно да е Джордж, казваха те, няма начин да е той. Как може Нора да е толкова сигурна, като е било тъмно?

Литълмор имаше проблем. Искаше му се да разполага и с нещо друго срещу Бануел освен показанията на момичето. В края на краищата не можеше много да се разчита на паметта на г-ца Актън още повече след като призна, че не е успяла да види добре похитителя, било прекалено тъмно. „Просто знаела“, че е бил Бануел. Ако Литълмор наредеше да арестуват Бануел, кметът хич нямаше да е доволен. На него нямаше да му хареса дори и само да поканят приятеля му за разпит в участъка.

Детективът реши, че най-добре ще е да изчака заповедите на кмета.

— Г-це Актън, ако нямате нищо против, мога ли да ви задам един въпрос? — попита той.

— Давайте — съгласи се тя.

— Познавате ли Уилям Леон?

— Моля?

— Уилям Леон — повтори Литълмор. — Китаец. Познат е и като Леон Линг.

— Не познавам никакви китайци, детектив.

— Може би това ще освежи паметта ви — каза детективът, като извади от джоба на жилетката си снимка и я подаде на момичето.

Беше същата, която взе от апартамента на Леон, на нея бяха китаецът и две млади жени. Едната от тях бе Нора Актън.

— Откъде я взехте? — попита момичето.

— Само ми кажете кой е — настоя Литълмор. — Наистина е много важно. Вероятно е опасен.

— Не знам. Никога не съм знаела. Той настоя да се снима с Клара и мене.

— Клара?

— Клара Бануел — каза Нора. — Това е тя, а той е един от китайците на Елси Сигел.

И двете имена заинтригуваха детектив Литълмор. Сега вече знаеше, че другата жена на снимката е съпругата на Джордж Бануел. Беше идентифицирал и автора на писмата от куфара, а може би дори и мъртвото момиче, намерено заедно с писмата.

— Елси Сигел — повтори Литълмор, като взе снимката от г-ца Актън и я прибра в джоба на жилетката си. — Може ли да ми кажете нещо повече за тази еврейска госпожица?

— За бога, не е еврейка — възкликна Нора. — Елси се занимаваше с мисионерска дейност. Сигурно сте чували за семейство Сигел. Дядо й е доста известен. Има паметник в Ривърсайд парк.

Литълмор подсвирна наум. Генерал Франц Сигел беше наистина известен, герой от Гражданската война, прочул се по-късно като нюйоркски политик. На погребението му през 1902 година двайсет и пет хиляди нюйоркчани отдадоха последна почит на стареца, положен в парадна униформа в ковчега. Внучките на генералите от Гражданската война не биваше да пишат любовни писма на управители на китайски ресторанти. Изобщо не се очакваше от тях да пишат писма на каквито и да е китайци. Попита какво свързва г-ца Сигел с Уилям Леон.

Нора му разказа малкото, което знаеше. Миналата пролет с Клара работели като доброволки в една от благотворителните мисии на г-н Рийс. Посещавали бедни семейства в Ийст сайд и помагали с каквото могат. Една неделя се натъкнали в Китайския квартал на Елси Сигел, която водела там неделно училище. Един от учениците й имал фотоапарат. Нора си го спомняла добре, защото бил по-различен от останалите — обличал се и говорел много по-добре. Така и не научила името му, но Елси май го познавала добре. Задължени от приятелството си с Елси, двете с Клара отстъпили на настоятелните му молби да се снима с тях.