Никога не съм искал да ставам лекар. Такова беше желанието на баща ми, а неговите желания за нас бяха заповеди. Когато бях на осемнайсет години и все още живеех с родителите си в Бостън, му казах, че възнамерявам да стана най-големият американски изследовател на Шекспир. Отвърна ми, че бих могъл да стана най-големият американски изследовател на Шекспир, но ако не възнамерявам да се посветя на медицинска кариера, ще се наложи сам да си намеря средства за таксата в „Харвард“.
Заплахата му не ми подейства. Пет пари не давах за семейната ни традиция, свързана с „Харвард“, и му казах, че с радост бих получил образование някъде другаде. Това беше последният ни разговор.
По ирония на съдбата изпълних желанието на баща си, но чак когато той вече нямаше пари, от които да ме лиши. Сриването на бостънските банки през 1904 година не можеше да се сравни с паниката в Ню Йорк три години по-късно, но за баща ми беше достатъчно значимо. Загуби всичко, включително и средствата на майка ми. За една нощ лицето му се състари с десет години, по челото му ненадейно се появиха дълбоки бръчки. Майка ми каза, че трябва да имам милост към него, но аз така и не стигнах дотам. На погребението му, което състрадателният Бостън усърдно избегна, за първи път осъзнах, че ще се посветя на медицината, ако изобщо успея да намеря начин да продължа образованието си. Колебая се по въпроса дали към това решение ме подтикна някаква моя новооткрита практичност или нещо друго.
Оказа се, че и към мене би трябвало да се изпитва жал, дори и от страна на „Харвард“. След погребението на баща си аз уведомих университета, че в края на годината ще напусна, тъй като таксата от двеста долара не ми е по силите. Ректорът Елиът обаче ми я опрости. Може би бе преценил, че дългосрочните интереси на „Харвард“ ще са по-добре защитени не като изрита третия Стратъм Янгър през двора, а като опрости на полусирачето таксата в замяна на бъдещи ползи. Каквито и да са били аргументите му, ще съм му вечно благодарен, задето ми позволи да остана.
Само в „Харвард“ можех да слушам прочутите лекции по неврология на професор Пътнам. Вече учех медицина, имах стипендия, но все още не бях достатъчно вдъхновен от бъдещето си на лекар. Една пролетна сутрин, по време на досадно скучно изложение по неврологични болести, Пътнам спомена „сексуалната теория“ на д-р Зигмунд Фройд като единствения интересен принос по проблемите на хистерията и натрапчивите неврози. След лекцията го помолих да ми препоръча литература. Пътнам ме насочи към Хавелок Елис, който приемаше двете най-радикални открития на Фройд: съществуването на това, което Фройд наричаше „подсъзнание“, и сексуалната етиология на неврозите. Освен това ме запозна с Мортън Принс, който тогава започваше издаването на списание по въпросите на абнормалната психология. Д-р Принс, както се оказа, бе познавал баща ми. Имаше огромна колекция от чуждестранни издания и ме взе като коректор. Благодарение на него успях да се добера до почти всичко, публикувано от Фройд, от „Тълкуване на сънищата“ до фундаменталните „Три студии“5. Владеех добре немски и потънах в трудовете на австриеца със страст, каквато не бях изпитвал от години. Неговата ерудиция спираше дъха. Работите му бяха филигранни. Идеите му, ако бяха верни, щяха да променят света.
Бях захапал въдицата завинаги, когато стигнах до анализа на „Хамлет“. За Фройд това беше епизод, отклонение от двеста думи насред трактата му за сънищата. Но все пак го имаше: съвършено нов отговор на най-прочутата загадка в западната литература.
„Хамлет“ на Шекспир е пиеса, играна хиляди и хиляди пъти, повече от която и да било друга на който и да било език. Тя е най-обсъжданото литературно произведение (ако не броим Библията, разбира се). Въпреки това в сърцето на драмата има странна празнина или вакуум: действието се основава на невъзможността на героя да действа. Пиесата се състои от серия измъквания и извинения, в които меланхоличният Хамлет се вкопчва, за да оправдае отлагането на отмъщението спрямо убиеца на баща си (чичо му Клавдий, станал вече крал на Дания и женен за майка му). Всяко от тях е по-неубедително от предишното, произведението е пълно с болезнени монолози, в които героят се самообвинява за бездействието си. Най-известният, разбира се, е този, който започва с думите: „Да бъдеш или да не бъдеш“. Чак след като отлаганията и грешките му предизвикват катастрофи — самоубийството на Офелия, убийството на майка му, която изпива отрова, приготвена от Клавдий за Хамлет, както и неговото собствено смъртоносно нараняване от отровната сабя на Лаерт — във финалната сцена на пиесата Хамлет най-накрая отнема трижди престъпния живот на своя чичо.
5
Точното заглавие на споменатия труд е „Три студии върху сексуалността“, изд. 1905 г. — Б.ред.