— Клара — каза тя.
— Да.
— Защо не дойде по-рано?
— Шшт — отвърна Нора и сложи мокра кърпа на челото й. — Сега съм тук.
— Клара?
— Да?
По бузите на Нора потекоха сълзи. Двете жени бяха сами. В банята не се чуваше никакъв шум освен тихия плач на Нора.
По-късно, когато водата се оттече в канализацията, Нора, завита в бяла хавлиена кърпа и с все още затворени очи, почувства нещо странно между краката си.
— Какво правиш, Клара? — попита тя.
— Бръсна те. Налага се, за да излекуваме ужасните изгаряния. Освен това така ще изглеждаш по-добре. — И Клара постави ръката на Нора върху най-деликатното място на момичето, сякаш за да го защити. — Ето — каза, — притисни тук, скъпа. — Клара покри със силната си ръка дланта на Нора и натисна здраво, като от време на време сменяше положението си, да може да свърши каквото бе започнала. — Нора, Джордж беше с мене снощи. Полицията ме разпита и аз потвърдих. Трябва да им кажеш. Иначе ще те затворят. Вече ти уреждат санаториум.
— Нямам нищо против да отида в санаториум — каза Нора.
— Не ставай глупава. Не би ли искала вместо това да дойдеш с мене на вилата? Ето това ще направим, скъпа. Ти и аз, съвсем сами, точно както искаме. Там можем да поговорим. — Клара приключи с бръснача и намаза изгарянията на Нора с успокояващия мехлем. — Но трябва да им кажеш.
— Какво трябва да им кажа?
— Че сама си направила всичко. Беше толкова гневна на всички ни: на Джордж, на майка си и баща си, дори на мене. Опитваше се да ни го върнеш.
— Не, никога не мога да ти се ядосам.
— О, скъпа, аз също. — Клара обърна внимание на следите от камшик по бедрата на Нора. Намаза и тях с мехлема, като движеше пръстите си нежно в кръг. — Но трябва да им кажеш веднага. Обясни им, че съжаляваш за всичко. Ще се почувстваш много по-добре. И после ще заминем двете за колкото дълго искаш.
Дори Хугел, който беше човек с бурен темперамент, не бе преминавал толкова бързо от гняв през екстаз до униние, както се случи, докато слушаше доклада на Литълмор за събитията в дома на семейство Актън тази сутрин.
Литълмор се опита да го заинтригува със случая на Елси Сигел, но Хугел само махна с ръка. Патоанатомът бе подочул за шумотевицата у семейство Актън от куриера. Затова и бе гневен: защо бяха уведомили Литълмор, а не него? След като чу версията на Нора, извика „Ха!“, „Сега вече го пипнахме!“ и „Нали ти казах!?“. Накрая, като разбра, че в стаята на момичето са намерени укрити червило, цигари и камшик, се отпусна обратно на стола си.
— Всичко свърши — каза тихо и лицето му потъмня. — Момичето трябва да бъде лекувано.
— Не, почакайте. Чуйте и това. — И Литълмор му разказа за намерената игла за вратовръзка.
Новината бавно стигна до съзнанието на Хугел.
— Прекалено малко и прекалено късно — каза той с горчивина и изпръхтя отвратен. — А аз вярвах на всяка нейна дума. Момичето трябва да бъде прибрано, чуваш ли?
— Мислите я за луда.
Патоанатомът въздъхна дълбоко.
— Поздравявам ви, детектив, за острата ви като бръснач логика. Случаят Ривърфорд-Актън е приключен. Уведомете кмета. Аз не говоря с него.
Детективът примигна неразбиращо.
— Не можете да приключите случая, г-н Хугел.
— Няма случай — каза патоанатомът. — Не мога да разследвам убийство без труп. Не разбираш ли? Няма убийство без труп. И не мога да разследвам нападение, без то да се е състояло наистина. Да не би да искаш да обвиним г-ца Актън за нападение над самата нея?
— Почакайте, г-н Хугел, още не съм ви казал всичко. Помните ли тъмнокосия мъж? Разбрах къде е отишъл. Първо до хотел „Манхатън“. Какво ще кажете за това? И после до публичен дом на Четиринайсета улица. Отидох в публичния дом и мадам ме насочи към Хари Тоу, който…
— Какви ги дрънкаш, Литълмор?
— Хари Тоу, убиеца на Станфорд Уайт.
— Знам кой е Хари Тоу — каза патоанатомът доста сдържано.
— Няма да повярвате, г-н Хугел, но ако китаецът не е нашият човек, то тогава според мене убиецът е Хари Тоу.
— Хари Тоу.
— Той се измъкна, не помните ли? Отърва се от затвора — каза Литълмор. — Е, на процеса бяха прочетени клетвени показания на съпругата му…
— Да не би да се каниш да намесиш и Хари Худини в цялата работа?
— Худини ли? Той е фокусник, г-н Хугел.
— Знам кой е Худини — каза много тихо патоанатомът.
— И защо ще го намесвам? — попита Литълмор.
— Защото Хари Тоу е затворен, детектив. Не се е отървал. Въдворен е в Матуанската държавна болница за опасни душевноболни.