— Така ли? Мислех, че е на свобода. Но тогава той не може да е нашият човек.
— Не.
— Не разбирам. Съдържателката на публичния дом, в който е отишъл чернокосият…
— Забрави за чернокосия! — избухна патоанатомът. — Никой вече не ме слуша. Пиша доклади, никой не ги чете. Решавам, че някой трябва да бъде арестуван, решението ми се пренебрегва. Затварям случая.
— Но влакната — каза Литълмор. — Космите. Нараняванията. Вие сам го казахте, г-н Хугел.
— Какво съм казал?
— Че един и същи човек е убил г-ца Ривърфорд и е нападнал Нора Актън. Казахте, че има доказателства. Това означава, че Нора Актън не си е измислила всичко. Имало е нападение, г-н Хугел. Имаме случай. Някой е нападнал г-ца Актън в понеделник.
— Казах, детектив, че веществените доказателства сочат, че и двете престъпления са извършени от един човек, а не че имам доказателство, че е така. Прочети доклада ми.
— Нали не мислите, че г-ца Актън сама се е удряла с камшика?
Патоанатомът се взираше право пред себе си с мрачни недоспали очи.
— Отвратително — каза той.
— Ами иглата за вратовръзка? Споменахте за игла с инициалите на Бануел. Точно такава търсехте, г-н Хугел.
— Литълмор, ти да не си глух? Чу какво каза Ривиер. Отпечатъкът на шията на Елизабет Ривърфорд не е GB. Направих грешка — промърмори гневно Хугел. — Правя грешка след грешка.
— Тогава какво прави тази игла за вратовръзка на дървото?
— Откъде да знам? — извика Хугел. — Защо не я попиташ? Нямаме нищо. Нищо. Само това дяволско момиче. Никой съдебен състав в страната няма да й повярва. Вероятно сама е подхвърлила иглата. Тя е… психопатка. Трябва да я приберат.
Като се усмихваше и кимаше окуражително, Шандор Ференци излезе заднешком през вратата на хотелската стая на Юнг. Приличаше на царедворец, който си тръгва от аудиенция. С известно притеснение бе предал на Юнг молбата на Фройд да се видят насаме.
— Кажи му, че ще се отбия при него след десет минути — отговори Юнг. — И то с удоволствие.
Ференци бе очаквал да намери един непроницаем дълбоко обиден човек, а не ведрия Юнг, който го посрещна. Ще трябва да каже на Фройд, че промяната на Юнг му се струва обезпокоителна. Нещо повече, ще се наложи да му каже и какво правеше Юнг.
По пода на стаята бяха пръснати стотици камъчета, наръч съчки и оскубана трева. Ференци не можеше да си представи откъде са се появили, вероятно от някоя строителна площадка, каквито имаше навсякъде из Ню Йорк. Юнг бе седнал по турски на земята и си играеше с тях. Беше избутал цялото хотелско обзавеждане — кресла, лампи, маса — настрани и бе разчистил обширно празно пространство в средата. Там бе построил селище от камъчета със стотици малки къщички, заобикалящи замък. Пред всяка къщичка имаше морава и Юнг се мъчеше да закрепи тревата да стои права. Ференци предположи, че ще му трябват още десетина минути. Добави си наум, че цялата работа вероятно няма нищо общо с револвера, който лежеше до леглото на Юнг.
Със сигурност не е възможно една къща да има физиономия, но все пак бих се заклел в обратното, когато видях дома на семейство Актън край Грамърси парк в четвъртък сутринта. Преди да ми отворят вратата, вече знаех, че нещо не е наред.
Г-жа Бигс ме покани вътре. Обичайната й бъбривост се бе изпарила и тя само кършеше ръце. Какво ли бе станало? Попитах я веднага. С болка в гласа тя ми каза тихичко, че всичко е по нейна вина. Току-що разчиствала. Само да знаела, никога не би го показала на никого.
Постепенно г-жа Бигс се успокои и аз научих от нея за ужасните събития, включително и за откриването на издайническия пакет цигари. Поне сега г-жа Бануел е горе, добави г-жа Бигс с облекчение. Беше ясно, че възрастната прислужница имаше предвид, че Клара Бануел може да овладее положението или по-скоро да се погрижи за Нора по-добре от собствените й майка и баща. Г-жа Бигс ме остави във всекидневната. Петнайсет минути по-късно там влезе Клара Бануел.
Носеше семпла шапка с прозрачен воал, а в ръцете си държеше чадър, който сигурно бе доста скъп, ако се съдеше по пъстрата дръжка. Свали си шапката и откри лицето си. Нямаше как да не забележа колко дълги и гъсти са миглите й и как блестят под тях умните й очи. Роклята й бе с висока яка, която стигаше почти до брадичката. Между яката и тъмната й коса се виждаше гладката й като слонова кост кожа, не пропуснах също така яркочервеното на устните й и зеленото на очите й. Не беше от тихите домакини, царстващи само във всекидневните си. По-скоро тривиалните неща я караха да изпъква. Сякаш модата бе създадена специално за да подчертае тялото й, тена й, очите й. Не можех да разчета изражението й. Тя успяваше да изглежда едновременно горда и уязвима.