— Възможно е съпругът ви да е излязъл през нощта, г-жо Бануел.
— Да, знам, може да го е правил друг път, но снощи не беше така. Бе прекалено зает с мене. През цялата нощ. — Тя ми хвърли онази нейна пестелива, иронична, съвършена усмивка и потри несъзнателно китките си. Дългите й ръкави ги скриваха, но тя улови погледа ми. Пое дълбоко дъх. — Можете да се уверите, ако желаете.
Дойде толкова близо, че видях диамантите, които блестяха на ушите й, и усетих аромата на косата й. Придърпа леко ръкавите си и откри болезнени пресни наранявания и на двете ръце. Чувал бях, че има мъже, които обичат да връзват жените. Не можех да бъда сигурен, че раните на г-жа Бануел означават точно това, но то бе първото, което ми хрумна.
Тя леко се засмя. Прозвуча сухо, но не огорчено.
— Аз съм паднала жена, докторе, и в същото време девствена. Да сте чували някога подобно нещо?
— Г-жо Бануел, не съм юрист, но според мене имате предостатъчно основания за развод. Възможно е бракът ви да е дори напълно незаконен, след като не е консумиран.
— Развод? Не познавате Джордж. По-скоро би ме убил, отколкото да ме пусне да си тръгна. — Отново се усмихна. Не можех да се удържа да не фантазирам какво ли е да целунеш тези устни и тези очи. — И кой ще ме вземе после, докторе, дори и да успея да се измъкна? Кой мъж ще ме докосне, като знае какво съм правила?
— Всеки мъж — отвърнах.
— Вие сте мил, но лъжете. — Тя вдигна поглед към мен. — И лъжете жестоко. Бихте искали още сега да ме докоснете, но никога не бихте го направили.
Любувах се на безупречните, невероятно чаровни черти на лицето й.
— Не, г-жо Бануел, никога не бих го направил. Но не по причините, за които си мислите.
В този миг на вратата се появи Нора Актън.
След разговора с патоанатома походката на детектив Литърмор загуби обичайната пъргавост. Новината, че Хари Тоу все още е затворен в лудница, му дойде като гръм от ясно небе. Откакто бе прочел протоколите от съдебните заседания, Литълмор си представяше, че случаят е далеч по-важен, отколкото всички предполагат, и че той всеки миг ще успее да го разкрие. А сега не бе убеден, че изобщо има случай. Решението на патоанатома му въздейства по странен начин.
Детективът имаше много високо мнение за г-н Хугел въпреки избухванията и маниите му. Литълмор бе убеден, че Хугел може да разплете тази история. Полицаите не биваше просто така да се отказват. Особено пък Хугел. Беше толкова умен.
Литълмор вярваше в силата на полицията. Работеше в нея от осем години. Постъпи, като излъга за годините си, за да го вземат като младши уличен полицай. Това беше първата истинска работа, която получаваше, и той се вкопчи в нея. Харесваше му да живее в полицейските казарми, да се храни с ченгетата и да слуша историите им. Знаеше, че има и гнили ябълки, но ги смяташе за изключения. Ако например някой му кажеше, че неговият герой сержант Бекър взима рушвет от всеки бордей и казино в Тендърлойн, Литълмор щеше да си помисли, че се шегуват с него. Ако някой му кажеше, че новият комисар иска също да участва в разпределението на тези пари, той щеше да му отвърне, че се е побъркал. Накратко, детективът смяташе началниците си за пример, а Хугел го бе разочаровал.
Но Литълмор никога не се обръщаше срещу хората, които го разочароваха. Реакцията му беше точно обратната. Искаше да върне патоанатома на борда. Трябваше да направи или открие нещо, което би убедило Хугел, че в този случай има още хляб. Хугел бе сигурен от самото начало, че Бануел е извършителят. Може пък да се окаже прав в края на краищата.
Литълмор вярваше на кмета дори повече отколкото на патоанатома, а пък той бе осигурил на Бануел алиби за нощта, в която бе убита г-ца Ривърфорд. Но може Бануел да е имал съучастник — китаец. Нима лично Бануел не бе наел Чонг Синг в пералнята на „Балморал“? А сега се оказваше, че убиецът на г-ца Ривърфорд и нападателят на г-ца Актън може и да не са едно и също лице, нали това му каза току-що г-н Хугел. Значи би могло съучастникът на Бануел да е убил г-ца Ривърфорд, а Бануел да е нападнал г-ца Актън. На Литълмор му хрумна, че на основата и на тази хипотеза Хугел може отново да е сбъркал. Въпреки че ценеше високо способностите на патоанатома, детективът не го смяташе за безгрешен. А според него Хугел не би имал нищо против да признае, че бърка за един детайл, ако се окаже прав за цялостната картина.
Литълмор отново закрачи енергично и си каза, че го чака работа. Първо отиде до централата и намери Луи Ривиер в студиото в мазето. Попита го дали може да направи обърнати изображения на фотографиите, на които се виждаше белегът на шията на Елизабет Ривърфорд. Французинът му каза да дойде в края на деня да ги вземе.