Выбрать главу

— Можеш ли също така да ми ги увеличиш, Луи? — попита Литълмор.

— Защо не? — отговори Ривиер. — Снимките са правени при добро осветление.

След това детективът тръгна към жилищната част на града. Качи се на метрото до Четиридесет и втора улица и оттам пое пеша съм дома на Сузи Мерил. Никой не му отвори, затова той застана на пост в началото на пресечката от другата страна на улицата. Час по-късно едрата Сузи излезе от сградата с една от огромните си шапки на главата, този път украсена с най-разнообразни плодове. Литълмор я проследи до закусвалнята на Чайлд на „Бродуей“, където седна сама в едно сепаре. Литълмор изчака, докато й сервират, за да види дали няма среща с някого. Когато г-жа Мерил нападна чинията с говежди бифтек, Литълмор се шмугна на седалката срещу нея.

— Здрасти, Сузи. Намерих това, което искаше от мене.

— Какво правиш тук? Махай се. Казах ти да стоиш надалече.

— Не, не си.

— Е, тогава ти го казвам сега — отвърна Сузи. — Да не искаш да ни убият и двамата?

— Кой да ни убие, Сузи? Тоу е в лудница в южната част на щата.

— О, така ли?

— Да.

— Е, тогава предполагам, че не той е вашият убиец — отбеляза тя.

— Май не е.

— Значи няма за какво да говорим, нали така?

— Не ми прави фасони, Сузи.

— Просиш си белята — добре, нямам нищо против, но мене не ме закачай. — Г-жа Мерил стана и остави трийсет цента на масата: пет за кафето и двайсет за бифтека и яйцата на очи, както и още пет за сервитьорката. — Вкъщи имам бебе — каза.

Литълмор я сграбчи за ръката.

— Пак си помисли, Сузи. Искам отговори и ще ги получа.

18

Клара Бануел не изглеждаше притеснена като мене от ледения поглед на Нора. Запълни неловката пауза с непринудени фрази и си взе довиждане. Държеше така, сякаш двамата не бяхме хванати да стоим на няколко сантиметра един от друг. Протегна ми ръка, целуна Нора по бузата и предвидливо добави да не я изпращаме. Не искала да бави лечението на Нора нито миг повече. Секунди по-късно чух пътната врата да се затваря зад нея.

Нора стоеше на същото място, на което бе стояла г-жа Бануел преди минута. Не беше тактично да я оглеждам, като се имат предвид ужасните събития от предната нощ, но не можах да се въздържа. Беше абсурдно. Можеш да вървиш километри из Ню Йорк, като мене тази сутрин, или да киснеш цял месец на Централната гара и пак да не видиш наистина красива жена. А в разстояние на пет минути бях видял две изумителни красавици във всекидневната на семейство Актън. Колко различни обаче бяха те.

Нора не носеше никакви украшения — нито бижута, нито бродерии. Нямаше и воал. Бе облечена в семпла бяла блуза с ръкави до лактите, пъхната в колана на невероятно тясната й талия, от която се спускаше небесносиня плисирана пола. Деколтето на блузата й бе малко по-широко и разкриваше изящните й рамене и дългата й тънка шия. Тя бе вече почти гладка, синините бяха заздравели. Русата й коса бе прибрана както винаги на конска опашка, която стигаше почти до кръста. Както каза г-жа Бануел, тя си беше още момиченце. Младостта й извираше от всяка извивка, особено от румените й бузи и очите, които излъчваха младежка надежда, свежест и — бих казал — гняв.

— Мразя ви най-много от всичко на света — каза тя.

Значи сега повече от всякога бях поставен в положението на баща й. Сякаш водена от някаква непонятна предопределеност на съдбата, тя се бе появила във всекидневната точно както се бе оказала наблизо, когато Клара Бануел е била с баща й преди три години. Очевидната разлика, че между мене и г-жа Бануел не се случваше нищо, й убягваше. Това не ме изненада. Не мене гледаше тя с такова презрение, а баща си, облечен в моите дрехи. Ако бях искал нарочно да заздравя психоаналитичния трансфер, нямаше да мога да измисля по-добър начин. Нямаше и да мога да се надявам на по-щастливо стечение на обстоятелствата, ако исках да доведа анализа й до връхната му точка. Сега имах шанса — а и задължението — да се опитам да покажа на Нора погрешните й умопостроения, за да може тя да разбере, че гневът, който си мислеше, че изпитва към мене, всъщност е погрешно насочен и същинският негов обект е баща й.

С други думи, бях длъжен да погреба собствените си емоции. Трябваше да скрия и последния остатък от чувствата си към нея, без значение колко искрени и силни бяха те.

— Значи съм в немилост, г-це Актън — отвърнах, — защото ви обичам повече от всеки друг на земята.

В разстояние на няколко удара на сърцето ми настъпи пълна тишина.

— Така ли? — попита тя.

— Да.