— Не вярвате нито дума от това, което ви разказах.
— Не вярвам, че бихте ме излъгали.
— Но аз бих го направила — отговори тя. — И съм го правила.
— Кога?
— Когато казах, че ви мразя — отвърна след дълга пауза.
— Кажете ми какво премълчавате.
— Какво имате предвид? — попита тя.
— Има още нещо в снощната случка, което ви кара да се съмнявате в себе си.
— Откъде знаете?
— Просто ми кажете.
И тя неохотно призна, че има нещо в целия епизод, което не може да си обясни. Гледната й точка, докато се развивали събитията, не била на обичайното ниво, а отгоре, над нападателя. Виждала се как лежи върху леглото сякаш била страничен наблюдател, а не жертва.
— Как е възможно това, докторе? — извика тя тихо.
— Не е възможно, нали?
Исках да я утеша, но това, което се канех да й кажа, никак не беше успокоително.
— Описвате начина, по който понякога виждаме нещата насън.
— Но ако съм сънувала, откъде са ми изгарянията? — прошепна тя. — Нали не съм се изгорила сама? Нали?
Не можех да й отговоря. Представях си дори още по-лош сценарий. Възможно ли бе сама да си е причинила и първите наранявания? Опитах се да си я представя как прокарва нож или бръснач по кожата си и руква кръв. Беше ми невъзможно да го повярвам.
В далечината внезапно избухнаха възгласи. Нора попита какво става. Казах й, че вероятно са стачници. Профсъюзните лидери бяха организирали шествие след вчерашните сблъсъци. Прочутият активист Гомпърс се бе заклел, че ще предизвика толкова мощни протести, че индустрията в града ще замре.
— Имат право да стачкуват — каза Нора, която явно искаше да смени темата. — Капиталистите трябва да се засрамят от себе си, експлоатират хората и не им плащат достатъчно, за да си хранят семействата. Виждали ли сте как живеят работниците?
Разказа ми как миналата пролет с Клара Бануел посещавали бедни семейства в Ист енд. Идеята била на Клара. Така се срещнали с Елси Сигел и китаеца, за когото разпитвал детектив Литълмор.
— Елси Сигел? — повторих. Леля Мами ми беше споменала за г-ца Сигел на бала. — Дето избягала във Вашнингтон?
— Да. Смятах, че е глупаво от нейна страна да се заглавиква с мисионерска дейност, когато хората умират без храна и подслон. Елси работеше само с мъже, а жените и децата страдат най-много.
Нора ми обясни, че Клара специално държала да подпомогнат семейства, чиито мъже са избягали или са убити при нещастни случаи. Клара и Нора се запознали с много такива фамилии, прекарвали часове в домовете им. Нора се грижела за най-малките, а Клара се сприятелявала с жените и по-големите деца. Започнали да ги посещават веднъж седмично и да им носят храна и неща от първа необходимост. Два пъти настанявали бебета в болницата, като така ги спасили от сериозни заболявания, дори смърт. Веднъж, добави мрачно Нора, изчезнало момиче. С Клара обиколили всички полицейски участъци и болници, накрая открили момичето в моргата. Патоанатомът казал, че е била изнасилена. Майката на момичето си нямала никого да я утеши и да й помогне, само Клара била до нея. Това лято Нора се сблъскала с невероятна мизерия, но също така — или поне аз предполагах, че е така — видяла семейна топлота и любов, които преди това не й били познати.
Когато завърши, двамата просто седяхме и се гледахме. Изведнъж тя каза:
— Ще ме целунете ли, ако ви помоля?
— Не ме молете, г-це Актън — казах.
Тя взе ръката ми и я придърпа към себе си, като допря пръстите ми до бузата си.
— Не — казах рязко.
Тя ме пусна веднага. За всичко бях виновен аз. Аз й бях дал всички основания да си мисли, че може да си позволи тази свобода. И сега издърпах черджето изпод краката й.
— Трябва да ми повярвате — казах. — За нищо друго не мечтая повече. Но не мога. Това значи да се възползвам от вас.
— Искам да се възползвате от мене — каза.
— Не.
— Защото съм на седемнайсет ли?
— Защото сте ми пациентка. Чуйте ме. Не бива да вярвате на чувствата, които си мислите, че изпитвате към мене. Те не са истински, а продукт на психоанализата. Случва се с всеки пациент, който се подлага на анализ.
Тя ме погледна все едно се шегувах.
— Смятате, че глупавите ви въпроси са ме накарали да ви предпочета?
— Помислите си. Първо бяхте безразлична към мене. След това изпитвахте гняв. След това — ревност. Накрая — нещо друго. Но всичко това не е насочено към мене. Не е причинено от нещо, което аз съм направил. Нито от това, което представлявам. Как тогава се получава? Вие не ме познавате. Нищо не знаете за мене. Всички тези чувства идват от други периоди от живота ви. Те изскачат на повърхността заради глупавите въпроси, които ви задавам. Но те се коренят другаде. Това са чувства, които изпитвате към други хора, не към мене.