Докторът се усмихна.
— Съвсем сериозно! — продължи мъжът в леглото. — Колелата продължаваха да се въртят, при това бързо — предните колела! А това не продължава много дълго, триенето ги кара да спрат. А те наистина се въртяха!
— Объркан сте — каза докторът.
— Не съм объркан. Улицата беше пуста. Не се виждаше жива душа. А после стана катастрофата, колелата продължаваха да се въртят и всички онези лица се оказаха над мен, за нула време. И от начина, по който ме гледаха, си знаех, че няма да умра…
— Най-обикновен шок — заяви докторът и се отдалечи в слънчевата светлина.
Изписаха го след две седмици. Прибра се с такси. Разни хора идваха да го видят, докато беше на легло, и той разказа на всички за катастрофата, за въртящите се колела, за тълпата. Всички се смееха на тревогите му и махваха с ръка.
Той се наведе напред и почука по стъклото на шофьора.
— Какво става?
Шофьорът се обърна.
— Съжалявам, шефе. Ужасно е да се шофира в този град. Пред нас има катастрофа. Ще заобикаляме ли?
— Да. Не. Не! Чакай. Карайте напред. Да… да видим какво е станало.
Таксито потегли напред, бибипкаше.
— Ама че шантаво — каза шофьорът. — Хей, ти! Разкарай се от пътя! Шантава работа — повтори той по-тихо. — Пълно е с народ. Ама че любопитковци.
Господин Сполнър сведе поглед и видя, че пръстите му треперят на коляното му.
— И вие ли сте го забелязали?
— Естествено — каза шофьорът. — Винаги е така. Винаги се събира тълпа. Направо да си помислиш, че са прегазили родните им майки.
— Събират се ужасно бързо — каза мъжът от задната седалка.
— Същото е при пожар или експлозия. Няма жива душа. Бум. Купища народ навсякъде. Направо не зная.
— Да сте виждали катастрофа през нощта?
Шофьорът кимна.
— Разбира се. Пак същото. Винаги има тълпа.
Стигнаха катастрофата. На паважа лежеше тяло. Усещаш наличието на тяло дори и да не можеш да го видиш. Заради тълпата. Тълпата, този път обърната с гръб към него и таксито. Той отвори прозореца и несмалко да се развика. Но не посмя. Ако го направеше, може би щяха да се обърнат към него.
А той се страхуваше да види лицата им.
— Май ми е писано да се натъквам на злополуки — каза той в офиса си. Бе късен следобед. Приятелят му седеше от другата страна на бюрото и слушаше. — Тази сутрин излизам от болницата и още на път към къщи попаднахме на катастрофа.
— Нещата се повтарят циклично — каза Морган.
— Нека ти разкажа за моята катастрофа.
— Вече чух. Всичко.
— Шантава работа, нали?
— Да. Какво ще кажеш за едно питие?
Разговаряха още около час. През цялото време някъде в подсъзнанието на Сполнър тиктакаше мъничък часовник. Часовник, който не се нуждаеше от навиване. Споменът за някои дреболии. Колела и лица.
Към пет и половина отвън се чу остър писък на метал. Морган кимна и погледна през прозореца.
— Нали ти казах. Цикли. Камион и кремав кадилак. Аха.
Сполнър отиде до прозореца. Беше му страшно студено. Загледа часовника си — малкото циферблатче на секундарника. Една, две, три, четири, пет секунди — тичащи хора — осем, девет, десет, единайсет, дванайсет — отвсякъде тичаха хора — петнайсет, шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет — още хора, още коли, още ревящи клаксони. Странно дистанциран, Сполнър наблюдаваше сцената като пуснат отзад напред запис на експлозия, при който фрагментите от детонацията се събират обратно в точката на имплозия. Деветнайсет, двайсет, двайсет и една секунди — и тълпата бе налице. Останал без думи, Сполнър махна към нея.
Беше се събрала прекалено бързо.
Видя тялото на жената миг преди тълпата да го погълне.
— Май ти е лошо — каза Морган. — На̀. Допий си питието.
— Добре съм. Нищо ми няма. Остави ме на мира. Добре съм. Виждаш ли онези хора? Можеш ли да различиш някой от тях? Иска ми се да можехме да ги видим по-отблизо.
— Къде тръгна, по дяволите? — възкликна Морган.
Сполнър излетя през вратата, следван от приятеля си, и се понесе с максимална скорост надолу по стълбите.
— Идвай, и по-бързо.
— Леко, още не си се оправил!
Излязоха на улицата. Сполнър си запробива път напред. Стори му се, че видя червенокоса жена с прекалено много червено по бузите и устните.
— Ето там! — Обърна се трескаво към Морган. — Видя ли я?
— Коя?!
— По дяволите! Изчезна. Скри се в тълпата!
Тълпата бе навсякъде около тях, дишаща, гледаща, местеща се, смесваща се, мърмореща и изпречваща се на пътя му, докато се опитваше да се придвижи през нея. Явно червенокосата жена бе забелязала приближаването му и бе избягала.
Второ познато лице! Малко луничаво момче. Но на този свят има безброй луничави момчета. Пък и така или иначе, нямаше значение — преди да успее да стигне до него, момчето побягна и изчезна сред хората.