Караше бавно през центъра.
„Трябва да стигна — каза си. — Жив“.
Бе доста шокиран, но някак си не и особено изненадан, когато камионът излетя от пресечката право към него. Тъкмо се поздравяваше за наблюдателността си и повтаряше наум какво ще каже в полицията, когато голямата машина блъсна колата му. Всъщност не бе неговата кола, и това не му даваше мира. Съзнанието му бе твърде заето, докато се подмяташе първо насам, после натам и си мислеше: „Ама че история, Морган си тръгна и ми остави втората си кола за няколко дни, докато поправят моята, а аз отново оплесквам всичко“. Предното стъкло го блъсна в лицето. Тялото му свирепо се разтресе и се замята няколко пъти назад-напред. После всички движения спряха и настъпи тишина; остана да го изпълва единствено болката.
Чу стъпките им — тичащи, все по-близо и по-близо. Напипа дръжката на вратата. Тя изщрака. Падна като пиян на улицата и остана да лежи с опряно на асфалта ухо, слушаше ги как приближават. Беше като порой с безброй тежки, средни и малки капки, докосващи земята. Изчака няколко секунди да стигнат до него. После слабо, с очакване, обърна глава и погледна.
Тълпата се беше събрала.
Надушваше дъха им, смесените миризми на многото хора, изсмукващи и изсмукващи така необходимия за оцеляването му въздух. Тълпяха се, блъскаха се и изсмукваха въздуха около жадно отворената му уста, докато се мъчеше да им каже да отстъпят назад и да не го оставят във вакуум. Главата му кървеше ужасно. Опита се да помръдне и осъзна, че нещо не е наред с гръбнака му. Не го бе усетил при сблъсъка, но гръбнакът му бе пострадал. Не смееше да помръдне.
Не можеше да говори. Отвори уста, но от нея се чу само хъхрене.
— Помогни ми — каза някой. — Да го обърнем в по-удобно положение.
Мозъкът на Сполнър сякаш щеше да се пръсне.
Не! Не ме местете!
— Ще го преместим — небрежно каза гласът.
Идиоти такива, ще ме убиете! Недейте!
Но не можеше да го произнесе на глас. А само да го помисли.
Нечии ръце го хванаха. Започнаха да го повдигат. Изкрещя и се задави от пристъп на гадене. Изпънаха го като бастун; вътрешно се гърчеше в агония. Двама мъже го направиха. Единият бе слаб, буден, блед, разтревожен, млад. Другият — много възрастен, със сбръчкана горна устна.
Беше виждал тези лица.
— Той… мъртъв ли е? — попита познат глас.
— Не — отвърна друг, който също му напомняше нещо. — Още не е. Но ще умре, преди да пристигне линейката.
Беше абсолютна нелепица, истински абсурд. Като при всяка катастрофа. Изпищя истерично към плътната стена от лица. Бяха навсякъде около него, тези съдии и заседатели с лица, които бе виждал и преди. Преброи ги през вълните на болката.
Луничавото момче. Старецът със сбръчканата горна устна.
Червенокосата и червенобузеста жена. Старицата с бенка на брадичката.
Зная за какво сте тук, помисли си той. За същото, за което сте и на всяка друга катастрофа. Да сте сигурни, че ще живеят и умрат подходящите хора. Затова ме вдигнахте. Знаете, че това ще ме убие. Знаете, че щях да оцелея, ако ме бяхте оставили.
И така е било от самото начало, откакто са започнали да се събират тълпи. Много по-лесно ви е да убиете по този начин. Алибито ви е съвсем просто — не сте знаели колко опасно е да се мести ранен човек. Не сте искали да му направите нищо лошо.
Погледна към тях, над тях и изпита любопитство като намиращ се в дълбока вода човек, гледащ към хората на моста. Кои сте вие? Откъде сте дошли и как се събирате толкова бързо? Вие сте тълпата, която е винаги на място, отнема въздуха, от който се нуждаят дробовете на умиращия, и заема пространството, в което би трябвало да остане самичък. Стъпквате хората, за да сте сигурни, че ще умрат, това сте. Познавам ви всичките.
Бе като учтив монолог. Не казаха нищо. Лица. Старецът. Червенокосата жена.
Някой вдигна куфарчето му.
— Чие е това?
Мое! Това е доказателство срещу всички вас!
Обърнати към него очи. Блестящи очи под разрошена коса или периферии на шапки.
Лица.
Отнякъде се чу вой на сирена. Линейката идваше.
Но когато погледна лицата, техните изражения, формите им, Сполнър разбра, че е прекалено късно. Прочете го в лицата им. Те знаеха.
Опита се да заговори. Успя да произнесе няколко думи.
— Май… май… ще се присъединя към вас. Май… май ще стана един… от… групата ви.
После затвори очи и зачака линейката.