Иван Вазов
Тъмен герой
Разказ из смутните времена
I
Ненко се върна късно у тях си. Той и тая вечер си идеше намръщен, оклюхнал. Млад човек още — той мязаше на старец: стан наведен, чело набърчено от грижи, поглед убит и смутен, а ход тежък и провлечен, като на болен човек; лицето му носеше строг отпечатък, какъвто дават дълговременните кахъри или всегдашната раздразнителност. Той се скара на децата, които крещяха на двора, и влезе в една от двете стаички в дъното му. Там беше запалена вече газева ламбица. В ъгъла легнала една жена с още младо, но изцедено лице. До нея момиченце в съдрана роклица подаваше й в пръстена паница нещо да пие.
Когато легналата видя Ненка, че влезе, тя си поизправи главата и попита със слаб глас:
— Какво е, Ненко?
Ненко хвърли шапката си, седна тежко на ковчега и подпря мрачно глава с ръцете, без да отговори.
Тя разбра онова, което питаше.
— Та нищо пак? — пошушна тя болезнено.
— Какво си? — попита той рязко, като стана.
— Пак тъй — отговори жена му.
— Не усети ли нещо от тоя лек?
— Не. Не сме купували, Ненко.
Ненко се обърна гневно към момнчето:
— Дело, нали ти дадох лев, къде го дяна?
Дъщеря му измънка нещо, па се просълзи.
— Слушай, Ненко, не се сърди — продума болната пребледняла, — ние купихме хляб с половината лев, защото, нали знаеш?… децата не можеш да ги придумаш… А с другото купихме газец и сапун…
Ненко се отвърна от жена си; люта мъка се изрази по лицето му. Той закрачи из стаята с очи втренчени към земята.
— И утре пак пари трябват… Осем гърла — и нито счупена пара нямам — избъбра той.
— Майчице! — изпъшка болната — какво да ги правя тия… Утре пак като ревнат да ядат… Доде имаше здраве, работеше се, та що-годе… Сега и аз съм се тръшнала — какво ще се прави, не зная. Виж, Ненко, виж… Като те гледам все така угрижен, че и аз няма да се дигна… Виж, виж, Ненко.
— Какво да видя, Ано? Става толкова време хлопам на хилядо порти — нищо… Труди се и бай Филип да ме тури на бачът — други се намести…
— Какво ще ти чини бай Филип? Еснаф човек. Ти големците дръж, Ненко… Иди пак при господин Хайкова. Ненко се намръщи.
— При Хайкова? Няма да ида вече: все „би щем и видя щем“ — колчем ида да го помоля… Еня го е много. Аз му бях потребен, когато трябваше депутат да го избираме… тогава какво не ми врече, само да съборим Стояна Кунчов! А сега?… Сиромахът и господ го забравя.
— Иди утре пак — настоя жена му… — Той и на мен беше казал, че ще се потруди за тебе… Той ще може, големец е.
Ненко си тури шапката и се запъти към вратата.
— Къде сега?
— При бай Филипа пак. Той е сега на дюкяна… Ще му искам пари назаем. Утре трябват за лек и за едно-друго.
— Боже, поживи тоя човечец, че ни пригледва, че има милост. Като син те има, Ненко.
— Досрамя ме, Ано, и при бай Филипа да ходя… Все го лъжа, че ще му се изплатя, че днес-утре ще намеря работа… И той пак дава… Казвам ти, срам ме е вече. Но ти трябва да се цериш. Ще примижа и сега… па после дяволите да ме вземат!
И Ненко изскокна навън.
II
И наистина тежко беше положението на тоя човек. Ненко беше сетен сиромах. Да беше самичък, тая дума не би била на мястото си у нас: една душа как да е, нахраня се; но Ненко имаше многобройна челяд: шест деца, от които най-малкото на пет месеца, и майката болна — пак от толкова време насам, вследствие на добнването. Тия шест деца искаха да ядат заран и вечер — всеки ден — без да имат всеки ден да ядат; болната не можеше нищо да хване и не оздравяваше. Казват, че теглото ни е по-леко, когато го споделят и други; вярното е, че няма мъка по-ужасна за един баща в положението на Ненка. Един ред несполуки в живота бяха докарали Ненка до тая печална крайност. Дребен, но честен търговец преди Руско-турската война, той биде съвършено разсипан през нея, както хиляди и хиляди българи в Тракия. Подир свършването на войната той се задоми в полуразрушения си роден град, който не щя да напусне вече. Там залавя разни търговии, занаяти и работи, но във всичко се опари, всичко му вървеше на поразия и от година на година все риташе назад, додето му хвръкна нищожният капиталец. Лани той затвори бакалничката, която му остави и един дълг на бай Филипа. Оттогава той е празен и търси някаква службица, за да се помине, той и челядта му.
— Въртях, суках — не би; пак служба ще ме опере. Големи търговци сториха като мене — зарязаха търговията и се заловиха за месечините — казваше си Ненко.
И търсеше служба. Най-напред търсеше разсилен да влезе в някоя канцелария (той беше малограмотеи и по-високо не диреше), после се помъчи да се настани служител в някоя митница или нейде на станция, па най-после стана благодарен и да го турят на бариерата, да наглежда за б а ч ъ т; но никъде място за него не се отваряше. Истина, дваж бе подушил празно място за служба на разсилен, но когато се беше представил да я иска, бяха му отговорили, че не могат да го приемат, защото не е „поборник“… „Изгорял съм!“ — отговори той, но напразно… И така, той ходеше празен повече от година и половина вече в безплодно тъпчене праговете и тропане по портите за служба. Всеки ден положението му ставаше по-тежко; най-напред оскудията, после немотията проникнаха из всичките врати и прозорци на къщата му. Жена му дене и ноще предеше, като една машина, и само от дребната печалба от преждата се хранеше къщата, но от пет месеца тя легна болна, па и до днес — и гладът дойде на гости… Ненко по цял ден липсваше от къщи и само късно вечер се връщаше с едно чело, натоварено от сърдити бръчки и черни облаци. Децата се умълчаваха, щом се подадеше баща им. Те му се виждаха като малки мъчители и тирани — пратени от бога за негово наказание, — на които гърлата вечно зееха да ядат, а той им се виждаше като плашило с намръщения си образ и на всички къщата беше черна и прилична на тъмница, която ги притискаше и душеше с голите си стени, но от която не можеха да се отърват…