Той сложи на ковчега стражарската си шапка, отри потът, който обилно течеше по челото му, и изпъшка дълбоко и мрачно.
— Тичал си пак много някъде, та си се изпотил… Какво е, Ненко? — повтори тя.
— Лошо, лошо, Ано, не питай… — избъбра той глухо.
На Ана се преметна сърцето при тия страшни думи. Сълзи завчас бликнаха на очнте й.
— Какво е, извадиха те мигар? — попита тя със схванат глас.
Ненко се уплаши като видя как страшно побледня Ана и се разтрепера; той побърза да я успокои:
— Не, не това, Ано… слушай…
— Не? Ами какво е? Защо дойде?
И тя впиваше болезнен, пламнал поглед в неговия.
— Не, казвам ти, Ано — слушай… — бърбореше той.
— Ненко, та кажи каква е работата?
Ненко въздъхна дълбоко и продължително.
— Работата ето каква е — захвана той, като стана прав и втренчи решителен поглед в бледното лице на жена си… — Приставът тая вечер ме вика в канцеларията си… Намирам го сърдит, пиян, проклет, както всякога. Казва ми: — Ненко, долу в избата на участъка колко души си турил? — Единайсет души, господин пристав, има… — Там е и Стоян Кунчов? — И той е там, казвам аз… — Вземи, каже, та ги изкарай оттам, тури ги на друго място, а само Кунчов да остане в избата. — Добро, господин пристав, и те ме молиха днес да ги преместим, че ще се издушат… — Много не бъбри, слушай какво ти казвам: Кунчова само ще оставиш в избата и ще му вържете ръцете. — Слушам, господин пристав, казвам. — Слушай още, казва ми пак: видиш ли оная пръчица? И аз гледам в къта: пръчица не, ами цяло кросно… Хванах да разбирам къде отива думата… — Вземи, каже, тая пръчица, ти имаш здрави ръце, и тупай, тупай, тупай, додето не остане ни един кокал здрав… Слушаш? Мене ми щръкнаха космите на главата. — Господин пристав, казвам, прощавай, но аз не мога такова нещо… Аз съм бил търговец човек… — Какъв чорт си бил, не зная; сега служиш на отечеството си и за отечеството не това, ами и живот да жертвуваш! Чуваш ли, живот да жертвуваш за спасението на отечеството! А ако разсъждаваш — сваляй формата и саблята, тозчас!… Очите му светнахакато на звяр. Аз се слисах. Какво, да ида да пребия човек с дърво, като куче! Сторил ли ми е нещо Кунчов? Как да дигна ръка въз човек невинен и да бера грях?… Рекох да кажа тия работи на пристава, но той, какъвто е луд… Па помислих и за тебе, и за децата, пак ще останем без хляб, като ме изпъдят… Само като си напомня, Ано, това, светът ми се завъртява. Мислих, мислих, па си рекох, каквото ще да става и…
Ненко се пресече и не доиздума.
— И ти отиде в избата да биеш човека? — изкрещя Ана уплашена.
Той я изгледа прехласнат.
— А какво да правя? — попита той плахо.
— Да си дадеше оставката! — извика Ана, като го устрелн с поглед.
— Жена, и аз тъй сторих и никого не бих… И пак ще се гладува — продума ниско Ненко.
— Така? Добре; аз оздравям вече, ще работя… Господ няма да ни остави!… — извика детински радостно Ана.
Но след две минути, когато Ненко пак излезе да си донесе вещите от участъка, нещо я стисна за гърлото и тя се тръшна на земята и захълца като луда: гладът, мъките и нещастията от утре пак наставаха.
VI
На сутрешния ден в участъка ставаше весел разговор между стражарите.
— Ама гъска, а! — чудеше се един. — Да си плюй на хляба за хатъра на Кунчовия дирник… Па помогна ли с това? Кунчов пак яде боя…
— И бой какъв, ще му държи влага, дор е жив — допълни друг остроумно.
— Наистина, страшлива баба излезе тая маскара Ненко.
— Ще ли сега Кунчов да му върже месечина?
— Ама и ние тупахме до воля. Мен ми се поизметна ръката — каза един сух и чер стражарин, като си протягаше дясната ръка из въздуха.
— Колко му ударихте на Кунчова бе, броихте ли?
— Аз ги броих до едно място сопите, па зарязах.
— Аз ги броих — отзова се един млад с едвам наболи мустаци стражарин.
— Колко са? Деветдесет и шест?
Младото момче изгледа гордо, па каза:
— Много си далеч, Христьо: колко пъти пука топа по байрям в Цариград, ти си бил там?
— Сто и един път?
— Да!
И стражарчето пак хвърли победителен поглед на другарите си.
— И все по голо?
— Да.
— А бе даул сте го направили? — изсмя се весело и гръмогласно един.
— Ама и той ревеше, като една турска бурия.
— А бе защо го биха него?
— Кой го дявол знае? Хайков и пристава нещо си шепнеха снощи, па тогава… Ама кеф ми ставаше, като пръскаше от месата му оня червен шадраван…
И всичките се изсмяха.
После от тия лакоми подробности пак минаха на Ненка и засипаха присмивки и укори на неговата глупост, която показал оная вечер. И имаше защо: за тия хора беше непонятно и непостижимо това Ненково отказване от служба за такава нищо и никаква работа.