— А-ха, добре. Както и да е, отидох там и всъщност, ами… Тръгнах си само след няколко минути, защото… Уф, Евър, да ти кажа, там имаше някои наистина странни неща! И имам предвид такива, от които можеш да си изкараш акъла, направо откачени. Сериозно, някой ще трябва да дава доста обяснения, като се прибера!
— Откачени… в смисъл? — питам го нервно.
Усещам приближаването на Деймън, но най-осезаемото усещане е промяната на енергията му: от пълен покой в пълна бойна готовност.
— Ами, просто… откачени. Само това ще ти кажа, обаче… По дяволите, чуваш ли ме? Пак прекъсваш. Слушай, просто… у-уф! Както и да е, пратих снимките на имейла ти, така че внимавай — да не вземеш да го изтриеш, без да ги разгледаш. Чу ли? Евър? Ало? Евър?! Скапан-смотан-телефо…
Преглъщам мъчително и натискам копчето за край на разговора. Ръката на Деймън ляга на рамото ми.
— Какво каза Майлс?
— Изпратил ми е снимки — отвръщам тихо, без да откъсвам очи от неговите. — Неща, които наистина иска да видим.
Деймън кимва леко, а на лицето му се изписват решителност и примирение, сякаш най-сетне е настъпил очакваният момент за нещо. Сякаш изчаква само последното преброяване — реакцията ми — за да прецени какви щети са нанесени.
Отварям имейл адреса, а после изчаквам с нарастващо нетърпение да се зареди съобщението на Майлс. В секундата, в която изскача, чуквам върху него и задържам дъха си… чакам… чудя се… Усещам колко са нестабилни краката ми, а когато я виждам, имам чувството, че ще се подкосят.
Снимката.
По-точно снимката на картината. Тогава, преди неколкостотин години, фотографията все още не е била измислена. Въпреки това няма грешка, няма две мнения по въпроса: това е той. По-точно, това са те. Позират заедно.
— Колко е зле? — пита ме, застинал абсолютно неподвижно. — Толкова, колкото очаквах?
Поглеждам го само за секунда, после отново връщам поглед върху екрана. Не мога да откъсна очи от изображението.
— Зависи какво си очаквал — измърморвам.
Спомням си как се чувствах през онзи ден, когато тайно проучих миналото му. Колко ми бе зле и как буквално позеленях от завист и ревност, когато стигнах до момента, в който се събира с Дрина. Само че това… този път не е така. Всъщност няма нищо общо. Да, Дрина със сигурност е великолепна — тя винаги е била такава дори когато бе най-грозна, дори с разкривено от злоба лице красотата й пак спираше дъха… поне на външен вид. Сигурна съм, че в която и епоха да е попадала, независимо дали е била облечена с рокля с обръчи, или с хипи одежди, пак е била разкошна. В действителност обаче… Дрина вече я няма, така че нито мисълта за нея, нито видът й ме притесняват особено. Всъщност изобщо не ме засягат.
Онова, което ме притеснява, е Деймън. Начинът, по който е застанал, погледът, който е отправил към художника с една дума, колко… ами, колко арогантен, суетен и да, колко самовлюбен изглежда. И макар да забелязвам никакъв намек за онзи сладък разбойник, когото харесвам, той не е толкова игрив, не и в добрия смисъл на думата. Не ти внушава „Хайде да се чупим от училище и да отидем да купонясваме“, а по-скоро „Това е моят свят и трябва да си щастлив(а), че те допускам в него!“
Дрина е седнала с изпънат гръб на стола и сключила с престорено благоприличие ръце в скута си. Същевременно косата и роклята й са покрити с толкова лъскави бижута и панделки, че всяка друга жена би изглеждала смехотворно, като плашило — но в нейния случай те само подчертават красотата й. Деймън пък стои прав до нея. Едната му ръка е поставена върху облегалката на стола й, а другата е отпусната до тялото му. Брадичката му е леко повдигната, а едната му вежда се извива по онзи страхотен, едновременно предизвикателен и надменен начин… уф, не мога да го обясня, просто е адски секси — но същевременно има нещо у него, нещо в погледа и в стойката му, което е… ами, не знам. Почти жестоко, може би дори безмилостно. Сякаш е готов да стори абсолютно всичко, да плати всяка цена, само и само да получи онова, което желае.
И макар неведнъж да е споменавал за предишната си същност — за някогашното си нарцистично, жадно за сила и влияние „аз“ — едно е да слушаш разкази, а съвсем друго е да видиш със собствените си очи въплъщението им.
Към съобщението са прикачени още три портрета, но аз ги разглеждам съвсем повърхностно. Единственото, от което се е интересувал Майлс, е, че Деймън и Дрина са изобразени върху картини отпреди стотици години. При това на всяка от тях — независимо от вековете разлика, както ясно личи от табелките с годините, в които са рисувани — и двамата са все така млади, красиви и непроменени. На него изобщо не му е направило впечатление изражението или стойката на Деймън, още по-малко пък погледът му. Не, тази изненада си е изцяло моя.