Връчвам телефона на Деймън и забелязвам треперенето на пръстите му, макар да е съвсем леко. Той го поема, пробягва с поглед по снимките, а после ми го връща и заявява с тихо, сигурен глас:
— Това вече съм го преживявал веднъж. Нямам нужда да го виждам отново.
Кимам и прибирам телефона обратно в чантата си, което ми отнема ненужно дълго време. Очевидно е, че се старая да избегна погледа му.
— Е, сега го видя. Чудовището, което бях някога — заявява той след минута.
Думите се забиват право в сърцето ми.
Преглъщам мъчително и пускам чантата си на дебелия килим — безценна антика, която би трябвало да краси някой музей, а не да се използва за ежедневни нужди като тук. Странният му избор на думи ми напомня за разговора, който проведох с Ава — за това, че всеки си има чудовище, тъмна страна, без никакви изключения. И макар повечето хора да прекарват целия с живот в решителни опити да го погребат напълно, да го заключат някъде в дълбините на душата си… ами, предполагам, че когато си живял толкова дълго, колкото Деймън, от време на време ти се налага да се сблъскаш със собствената си „сянка“.
— Съжалявам — прошепвам, внезапно осъзнала, че е вярно.
Защото няма значение къде сме били, нито какви сме били.
Единствено настоящето е важно.
— Аз… ами, предполагам, че просто бе твърде неочаквано. Изненадах се. Никога не съм те виждала такъв.
— Дори в Съмърленд ли? — Поглежда ме той особено. — Даже във Великите храмове на познанието?
Поклащам глава:
— Не, тези части ги прескочих на бързи обороти. Не можах да понеса… Беше прекалено мъчително да те наблюдавам, докато си с Дрина.
— А сега?
— Сега… ами… — въздъхвам. — Дрина вече не ме притеснява… само ти.
Опитвам се да се разсмея, да разведря поне малко атмосферата, но не се справям особено добре.
— А-ха. Всъщност, ако не греша, именно това се нарича напредък! — Той се усмихва, придърпва ме в прегръдките си и ме притиска силно към гърдите си.
— Ами Майлс? — Погалвам с поглед лицето му, изсечените линии на скулите, извивките на веждите, прокарвам пръсти по наболата брада. — Какво ще правим с него? Как ще му обясним?!
Колебанието ми и мимолетната неприязън, които изпитах към старото му „аз“, изчезват напълно. Пред мен е сегашният Деймън. Миналото може и да ни оформя донякъде, но не определя кои сме в момента.
— Ще му кажем истината — отсича той твърдо, сякаш наистина възнамерява да го направи. — Когато настъпи подходящият момент, ще му кажем истината. А пък, както се развиват събитията, няма да мине много време и ще се наложи да го сторим.
Трийсета глава
— Добре. Сега искам да се съсредоточиш върху подхранването на енергията си. Пречисти я, след това я увеличи и ускори… все по-бързо и по-бързо. Смяташ ли, че ще се справиш?
Стисвам очи и се концентрирам. Ускоряването винаги е било най-трудната част. Ясно помня онзи случай, когато Джуд пробва да ме научи, за да мога да виждам Райли отново. Само че колкото и да опитвах, енергията ми си оставаше твърде мудна, забавена и объркана. Скоростта й стигаше единствено колкото да усетя мислите и образите на прикованите или поне свързаните със земята същества, не и на онези, които вече са прекосили моста. Макар именно тях да исках да зърна.
— С всяко вдишване искам да си представяш красива бяла светлина, лечебна и трептяща, която те изпълва от главата чак до петите. После, при всяко издишване, трябва да си представиш как цялата остатъчна негативна енергия, всички съмнения и мисли, започващи с „не мога“, те напускат завинаги. Ако желаеш, можеш да ги изобразиш в ума си като гъста мътна струя от сива гнусотия, която изтича от теб. На мен този образ винаги ми е вършил работа.
Тя се разсмива, гласът й е лек като перце.
Кимвам леко, а тъй като очите ми са затворени, не мога да видя кимването на близначките — само си представям, че го правят. Отношението им към Ава е, общо взето, същото както към Деймън — боготворят я и правят с невероятна охота всичко, което иска от тях. Впрочем те изобщо не бяха въодушевени при изключването на „Книгата на сенките“ от учебния им план, независимо от моите патила в света на магията, които би трябвало да им послужат като предупреждение за това как нещата могат да се объркат. Достатъчно е преценките ти да се замъглят, а добрите намерения — да бъдат надмогнати от изскочила от сенките мания. Въпреки това побързаха настойчиво да заявят, че никога не биха направили подобна глупост като мен. И никога не биха провели какъвто и да било ритуал по време на тъмната луна. Биха опитали да контролират единствено материята — в никакъв случай действията на друго човешко същество. Само че Ава остана непреклонна. Затова в момента всички ние се занимаваме отново с пречистване на енергията и медитация.