В гласа й се усеща раздразнението на човек, който изобщо няма желание да посреща посетители. А пък когато й съобщавам, че съм аз, ами… мога само да си представя как го приема.
— Виж ти, виж ти… — измърква и открехва съвсем леко вратата, колкото да провери дали е вярно.
Очите й ме измерват от главата до петите. В погледа й не съзирам позволение да вляза.
— Последния път, когато те видях, ти… хм-м, ти се опитваше да…
— Да те нападна — кимвам аз, преценила, че е най-добре да я изненадам и да си призная открито и без да спестявам абсолютно нищо. — Колкото до това, аз…
Тя не ме оставя да продължа:
— Всъщност смятах да кажа „да прелъстиш гаджето ми“. Като се замисля обаче, си права — единствената, с която постигна някаква физическа близост тогава, бях аз. — Усмихва се, но това съвсем не е доволна и щастлива усмивка… точно обратното. — И така, Евър, кажи какво те води насам? Искаш да довършиш започнатото ли?
Поглеждам я с възможно най-прямия си и честен поглед:
— Не, нищо подобно. Всъщност дойдох тук с надеждата да приключим това, да ти обясня всичко и да сключим примирие.
Трепвам при произнасянето на думата: все още си спомням прекалено ясно последния път, когато я използвах пред Роман, както и какво се случи след това. Тогава нещата изобщо не се развиха добре.
— Примирие? — Тя повдига вежди и наклонява главата си настрани. — С теб? Евър Блум? Момичето, което се преструваше на най-добрата ми приятелка, но открадна момчето, в което бях влюбена? Ако имаш проблеми с паметта, говоря за Деймън.
Когато вижда кимването ми, започва да клати глава невярващо.
— Май наистина не помниш! Заплюх си го дълго преди ти да се появиш, което изобщо не ти попречи да се гмурнеш с главата надолу и да ми го отмъкнеш изпод носа. Както и да е… нещата се наредиха в крайна сметка… но въпреки това! А пък после, след това изпълнение — независимо че очевидно имаш всичко, за което човек би могъл да мечтае — реши, че не ти стига и можеш да сложиш лапи и на Роман. Да, явно един суперсекси безсмъртен не ти е достатъчен! А, да — забравих да спомена дребната подробност, че отказваш да делиш, който и да било от двамата, затова сметна за необходимо да ме убиеш! Готова си на всичко, за да се добереш до него. Сега обаче си преживяла някаква драматична промяна и цъфваш пред вратата ми, за да молиш за примирие. Така ли е? Това ли се опитваш да ми кажеш?
Кимвам отново:
— В общи линии, да. Само че това не е цялата истина, има още много неща, които не знаеш. Първо, трябва да ти обясня за Роман. Истината е, че се опитах да му направя заклинание — да го обвържа със себе си чрез магия, която щеше да го принуди да ми се подчинява и да ми даде онова, което исках. Само дето заклинанието се обърка ужасно и в крайна сметка привърза мен към него, вследствие на което… ами, не съм напълно сигурна, че разбирам какво точно и защо се случи.
Сбръчквам носа си и поклащам глава, ужасена и отвратена от спомена.
— Но това е единствената причина за нещата, които направих тогава. Кълна се в това! Магията ме обсеби, просто не бях на себе си. Не се контролирах. Нямах власт над действията си… всъщност може би съвсем малка. — Тръсвам глава. — Наясно съм, че звучи откачено, а и въобще не ми е лесно да го обясня, защото, както ти казах, не го разбирам напълно. Все едно някаква сила извън мен ме бе завладяла и действаше против волята ми.
Поглеждам я настойчиво. Толкова силно ми се иска да ми повярва, да разбере. Накрая добавям безпомощно:
— Нямах власт над действията си.
Тя отвръща на погледа ми. Главата й е все така наклонена встрани, веждите й са все така подигравателно и недоверчиво повдигнати. Накрая се изхилва презрително:
— Заклинание? Наистина ли смяташ, че ще повярвам на подобна идиотщина?!
Кимвам, като продължавам да я наблюдавам съсредоточено. Иска ми се да й разкажа цялата горчива история, без да спестявам никакви неприятни подробности. Бих направила всичко, само и само да ми повярва отново. Но не тук. Не в коридора.
— Виж какво, дали може да… — и махвам с ръка към вътрешността на стаята й.
Тя се намръщва и присвива очи, обмисляйки молбата ми. После отваря вратата още съвсем малко, точно колкото да мога да се промъкна вътре, след което отсича:
— Имай предвид, че ако направиш дори едно-единствено движение, което не ми допада… Господ да ми е на помощ — така ще те фрасна, че няма дори да разбереш какво те е ударило!