— Успокой се — казвам и сядам на леглото й, точно както правех някога, само дето сега, разбира се, нищо не е същото. — Уверявам те, че днес нямам никакво настроение да употребявам или понасям насилие. Всъщност напоследък съм станала пълен противник на насилието — и така ще бъде и занапред. Освен това няма нито да те нападам, нито да те преследвам. Искам единствено мир и да си върна приятелството ти, но ако не успея, ще се задоволя и с примирие.
Тя се обляга на гардероба си и сключва ръце върху черния кожен корсет, пристегнат над старовремската черна дантелена рокля, която е облякла.
— Съжалявам, Евър, но след преживяното не мисля, че ще стане толкова лесно. Нямам нито една причина да ти вярвам, така че определено ще ми трябват още доказателства за добрите ти намерения.
Поемам си дълбоко въздух и прокарвам ръка по кувертюрата на цветя, която покрива леглото й. Помня я отпреди и се учудвам, че още не я е сменила.
— Разбирам — заявявам, без да откъсвам поглед от нея. — Вярвай ми наистина разбирам. Само че, Хевън… — Млъквам, тръсвам глава и след кратка пауза опитам отново: — Истината е, че не мога да понеса случилото се. И не искам. Липсваш ми. Липсва ми приятелството ни. И се чувствам ужасно, защото вината е отчасти моя.
— Отчасти?! — хлъцва тя, след което изкривява лице многозначително и започва да клати главата си. — Извинявай, че ти го казвам, но не смяташ ли, че би било доста по-точно, ако кажеш „цялата“? На мен поне така ми звучи доста по-смислено!
Поглеждам я право в очите и твърдо казвам:
— Добре, де. Ще се съглася, че по-голямата част се случи по моя вина — но със сигурност не всичко. Всъщност, Хевън, не това е важното. Имах предвид, че… макар изобщо да не харесвам Роман, а определено имам достатъчно причини за това, но… мисълта ми бе, че разбирам — той ти е гадже. Каквото и да кажа за него, няма да променя мнението ти, нито отношенията ви, така че няма и да опитвам. Знам, че ти е трудно да приемеш, особено след видяното онази вечер у тях, но… истината е, че — както вече споменах — това в действителност не бях аз.
— Да, бе, да! Беше досадното, ъ-ъ, зло заклинание! За малко да забравя!
Тя продължава да клати глава и да криви физиономия, но аз не смятам да се отказвам.
— Слушай, знам, че не ми вярваш въобще и разбирам, че в момента звуча като пълна откачалка. Обаче предвид обстоятелствата поне ти би трябвало да схващаш! Именно нещата, които звучат най-странно, често са истина!
Тя ме поглежда с извити на една страна устни — сигурен знак, че не отхвърля напълно мисълта, а в действителност обмисля думите ми.
— Двете с теб сме от една и съща страна на барикадата. И се надявам, че някой ден… ами ще го разбереш. Вярвай ми — не се опитвам да преча на щастието ти. Нито пък бих се опитала да ти отнема момчето, което искаш за себе си… независимо че така изглеждаше отстрани. Аз само… казах ти. Надявам се все още да има начин да бъдем приятелки, да поправим счупеното, независимо от всичко, което се случи. Знам, че няма да е същото, наистина го разбирам. След всичко преживяно, не бих могла да го очаквам. Освен това зная, че си твърде заета с работата си и с излизането с… ъ-ъ… онези, другите безсмъртни… — млъквам за миг, забравила имената им.
— Рейф, Миса и Марко — измърморва тя, очевидно подразнена.
— А-ха, същите. Обаче все пак училището почва само след няколко седмици, а и Майлс ще се върне съвсем скоро, затова си помислих, че… Ами, може би… не всеки ден, разбира се, но ако искаш, от време на време бихме могли да сядаме заедно на обяд. Нали се сещаш… както преди.
— Тоест, говорим за примирие по време на обяд? — пита ме тя, вперила в мен твърд поглед. Очите й блестят с калейдоскоп от кафяви, златисти и кехлибарени петънца.
— Не — поклащам глава стреснато. — Имах предвид постоянно примирие. Просто се надявах понякога да се виждаме и на обяд.
Тя се намръщва и започва да чопли кожичките около ноктите си — които впрочем изобщо не са разранени или забелени, защото на безсмъртните такива работи не им се случват. Разбира се, наясно съм, че това е просто извинение да избягва погледа ми и да отложи отговора. Кара ме да се поизпотя, докато обмисля думите ми и последствията от евентуалното си решение.
— Никога няма да е както преди — казва тя накрая и вдига поглед към мен. — И не само заради онова, което се случи с Роман — което беше голяма грешка впрочем. Наистина оплеска нещата. Истинската причина обаче е друга. Сега аз съм различна и ми харесва да съм такава. Не искам да се връщам към предишната си същност. Не искам никога повече да бъда тъжната жалка загубенячка, която бях!