Безроманова зона — просто чудесно! Разбира се, това си остава само в мислите ми. На глас казвам нещо съвсем различно:
— Наистина ли го обичаш?
Тя ме поглежда — и задържа погледа си върху мен дълго, дълго време. После свежда глава и въздъхва:
— Да. Да, наистина.
— А споделено ли е чувството?
Питам я, защото в действителност силно се съмнявам, че Роман е в състояние да обича, когото и да било. Особено сега, след като видях, че никой никога не го е обичал истински, всъщност никога не е получавал не само обич, но и каквато и да било реална привързаност. А пък е много трудно да даваш нещо, което не си получавал и не си изпитвал. Дори чувствата му към Дрина не са били любов или поне не истинска. По-скоро е вид фиксидея, стремеж към някакъв недостижим мираж, нещо блестящо и желано, което винаги остава извън обсега ти, колкото и да мечтаеш и да се стремиш към него. Всъщност това е същото чувство, което според него съществува между Деймън и мен. Затова и действа по този начин. Само дето няма как да се получи. И със, и без противоотровата, никога няма да спечели. Връзката ни с Деймън е много, много по-дълбока.
— Честно ли? — Поглежда ме тя сериозно. — Наистина не знам. Ако трябва да предположа обаче, бих казала — не, не ме обича. Изобщо. Имам предвид това, че… ами, дори да крие всичките си чувства зад дебели стени и прегради — обикновено се преструва, че изобщо не изпитва нищо — въпреки това понякога… Ами, понякога го обхваща едно такова… аз ги наричам „черни дупки“, тези му настроения… В такива моменти се затваря в спалнята си и не иска да говори с когото и да било. Отказва да излезе от стаята в продължение на часове, а пък аз… ами, аз нямам никаква представа какво прави вътре. И макар да се опитвам да уважавам нуждите му, да му предоставя време и пространство, все пак съм любопитна. Наистина бих искала да знам. Предполагам, че ако остана край него достатъчно дълго, в крайна сметка ще се научи да ми вярва и ще ме допусне до себе си, а после… — свива рамене. — Може би всичко това ще се промени.
Поглеждам я, удивена от спокойствието й. Държи се толкова уверено и твърдо — изобщо не е предишната Хевън.
— Знаеш ли, Евър, при всяка връзка единият обича повече. Не си ли съгласна? Например предишния път — определено Джош ме обичаше по-силно, много по-силно, отколкото аз него. Даже написа песен за мен, след като скъсахме, знаеше ли това? Искаше да се съберем отново. — Тя повдига вежди и поклаща глава. — При това беше доста добра. Почувствах се поласкана, само че беше прекалено късно за нас. Освен това вече бях хлътнала по Роман, но в този случай определено чувствата са по-силни от моя страна. Той просто се съгласява да излиза с мен. Забавляваме се, наистина, а и впрочем няма друго момиче на хоризонта… е, освен теб, де…
Тя ме поглежда и очите й се присвиват така рязко и злобно, че потръпвам. Също толкова бързо обаче стряскащият поглед изчезва. Хевън се разсмива и махва с ръка.
— Както и да е, друго имах предвид. Истината е, че независимо как изглежда на повърхността или отстрани, любовта никога не е по равно. Нещата просто не стоят така. Винаги единият преследва, а другият е преследван. Игра на котка и мишка — така е било и винаги ще е така. Е, Евър, кажи — във вашата връзка кой обича повече? Деймън или ти?
Въпросът ме хваща неподготвена, макар че всъщност би трябвало да го очаквам. Забелязвам обаче начина, по който се умълчава с наклонена на една страна глава, а пръстите й разсеяно си играят с кичур коса, докато търпеливо чака отговора ми. И в крайна сметка, изнервена и объркана, измърморвам под нос следната глупост:
— Ами, не знам. Никога не съм мислила по въпроса. Тоест… май никога дори не съм забелязвала, че… и затова не съм…
— Наистина ли?
Тя ляга по гръб и се зазяпва в обсипания със звезди (зная от опит, че блестят в тъмното) таван на стаята си.
— Е, аз пък съм се замисляла — заявява бавно, спокойно, все така вгледана в съзвездията, изобразени над главите ни. — И просто за твое сведение, Деймън. Не ти. Във вашия случай Деймън обича повече. Той би направил всичко за теб. Ти просто се носиш по течението и правиш онова, което очаква от теб.
Трийсет и втора глава
Иска ми се да можех да кажа, че думите на Хевън не са ме обезпокоили. И че в онзи миг съм успяла не просто да ги оборя, но и да й отговоря толкова подробно и убедително, че тя да го приеме веднага. В действителност обаче нищо не казах, нито направих кой знае какво. Само свих рамене и се престорих, че въпросът е толкова маловажен, че дори не заслужава да го обсъждаме. Тя пък надъни айпода си и изслушахме няколко песни, които никога не бях чувала, на групи, за чието съществуване дори и не подозирах, и разгледахме купчина списания. Точно както някога — забавлявахме се заедно. Или поне така изглеждаше на повърхността. Дълбоко в себе си и двете бяхме наясно, че нещата са съвсем различни.