И ще му предложа възможността да се издигне от дъното, на което се намира — и да се срещнем, когато сме на едно и също ниво. На повърхността.
Толкова съм потънала в мислите си, така обхваната от въодушевление заради плана си, че в първия момент не чувам думите на Джуд.
— Накъде си тръгнала?
Присвил очи, той ме гледа тревожно. Явно ясновидският му усет се е задействал и му подсказва, че се случва нещо сериозно.
Аз го поглеждам усмихнато (не мога да се сдържам) и само казвам:
— Отивам да свърша нещо, което трябваше да направя много, много отдавна.
Млъквам за миг, когато виждам как накланя глава и сбърчва чело, а аурата му започва да проблясва. Иска ми се да имах време да обясня какво става и да го уверя, че всичко ще е наред и няма нужда да се тревожи. Само че нямам, вече изгубих достатъчно ценни минути.
— Не се притеснявай — успокоявам го. — Този път знам какво правя. Този път всичко ще е различно. Ще видиш.
— Евър… — Той се протяга към мен и ръката му сграбчва за миг въздуха отпреде ми, преди да се отпусне безсилно встрани от тялото му.
— Няма проблеми — казвам. — Наистина знам какво трябва да направя. Сега съм наясно как трябва да подходя към Роман.
Кимвам уверено и се вглеждам за миг в косата му, сплетена на множество плитчици. След всичките седмици, прекарани на плажа и във водата, й е изсветляла до тъмнорусо.
— Знам как да оправя всичко, всяка стъпка, която трябва да предприема — добавям, защото разчитам съмнението в позата му.
Наклонил глава, той замислено потрива брадичката си. Облегнал се е на щанда. Малахитовият му пръстен проблясва на светлината — цветът му е почти същото тропическо тъмнозелено като очите на Джуд. Същите очи, които в момента ме гледат настойчиво, замъглени от тревога. Обмисля думите ми — наистина се притеснява. Аз обаче не обръщам внимание. Махвам с ръка и отхвърлям тревогите му. За първи път от много време насам се чувствам наистина силна, сигурна в себе си — и няма да позволя на никого да посее дори най-малкото зрънце на съмнение у мен.
— Бях във Великите храмове на познанието… — Спирам за миг, защото ми е ясно, че ще му трябва нещо по-убедително от кимване и уверени приказки. — И… нека кажем просто, че там ми бе подсказан правилният път.
Стисвам устни и намествам чантичката по-високо на рамото си. Най-добре ще е да не казвам нищо повече.
Той ме поглежда, а ръката му несъзнателно започва да глади щампата на ин и ян върху предницата на тениската му.
— Евър… не мисля, че това е правилният начин. Ако случайно си забравила, последният път, когато се видя лице в лице с Роман, нещата изобщо не се развиха добре. Смятам, че още не е минало достатъчно време. Рано е да пробваш отново. Може би по-късно… но не и сега.
Изправям рамене. Думите му се плъзгат над и около мен, без да се задържат и без да оставят следа. Ефектът е нулев. А това, ако мога да съдя по изражението му, само го обезпокоява още повече.
— Предупреждението е отчетено — отсичам и отмятам коса.
— Само че знаеш ли какво? Така или иначе, ще го направя. Отивам там и ще опитам отново. За последно.
— Кога? Сега ли? Сериозно ли говориш? — Той ме стрелва с очи, вече сериозно притеснен, и задържа погледа ми — сякаш иска да ми даде време да размисля.
Изпъвам гръб и скръствам ръце пред гърдите си, после решително срещам погледа му:
— Защо? Да не би да смяташ да ме последваш и да се опиташ да ме спреш?
— Може би. — Свива рамене Джуд и веднага добавя: — Готов съм на всичко за целта.
— На всичко… за какво точно? — Накланям глава и го измервам предизвикателно с поглед.
— За да те предпазя. Да те предпазя от него.
Поемам си дълбоко въздух и го поглеждам, като този път наистина си правя труда да го видя. Оглеждам го от главата, увенчана с короната от светлокестеняви кичури, чак до кръста (останалото е закрито от щанда).
— И защо би направил нещо подобно? — питам накрая и отново впивам поглед в неговия. — Как би могъл дори да си помислиш да попречиш на плана ми? Смятах, че искаш да съм щастлива — дори това да означава, че съм щастлива с Деймън. Или поне такива бяха думите ти.
Той стисва устни и започва да се върти неспокойно на стола си. Като гледам колко неловко се чувства, ме обхващат угризения на съвестта. Не биваше да казвам това, наистина прекалих. Нямам право да му задавам подобни въпроси само защото сме разкрили сърцата си един пред друг, или защото в миналото сме били по-близки, отколкото е трябвало. Нямам право да го използвам. Не бива да настоявам за отговор, при условие че виждам болката, която му причинявам с въпроса си. Въпреки това има нещо в нервните му движения, някаква промяна — раздвижи се не само физически, но и на енергийно ниво. Започвам да се чудя какво точно се случва в него. Чувствам една особена несигурност.