Той се вглежда в мен, този път скептично, с присвити очи. Почти веднага възвръща обичайната си показна храброст.
— Разбира се, че си, скъпа, умираш си да ме мразиш — това е истината. И толкова ти харесва да ме мразиш, че аз съм единственото, за което мислиш.
Усмихва се и кимва, сякаш вече ме е пипнал на местопрестъплението. Или пък сякаш е знаел през цялото време тази моя мръсна малка тайна.
Обаче аз просто се усмихвам и сядам на крайчеца на леглото му с думите:
— Това беше вярно, но вече не е. Единствената причина, поради която дойдох тук, е да ти кажа, че съжалявам за всичко, което ти се е случило. Наистина много съжалявам.
Той отклонява погледа си, стисва зъби и изритва одеялото.
— Виж какво, няма никакъв смисъл да ме съжаляваш! Има само едно нещо, за което да съжаляваш, скъпа, за онова, което причини на Дрина! Всичко останало можеш да ми го спестиш. Изобщо не ме интересуват криворазбраното ти съчувствие и желание да помогнеш на бедните, гладуващите, изоставените, унизените и прочее нещастни хорица. Аз не се нуждая от съжалението ти, скъпа. Ако не си забелязала, отдавна не съм онова хлапе. Сигурен съм, че ще го разбереш, Евър — достатъчно е да ме погледнеш. — Усмихва се и разперва широко ръце, сякаш ме подканва добре да огледам безспорно великолепната му персона. — Намирам се в разцвета на силите си. Всъщност аз съм на върха на пирамидата от няколко века.
— И точно в това е проблемът. — Привеждам се към него аз. — Разглеждаш всичко като една голяма игра — сякаш животът е шахматна дъска, а ти си фигурата, която винаги трябва да е с три хода преди останалите. Никога не намаляваш бдителността си, никога не си позволяваш да се сближиш с хората. Нямаш представа какво е да обичаш, нито пък какво е да бъдеш обичан, защото никога не си получавал любов. Тоест… знам, че ако бе обратното, щеше да вземеш други решения, не се и съмнявам в това. Но все пак трудно е да предложиш нещо, което никога не си имал и никога не си изпитвал лично. Затова ти прощавам.
— Какви ги дрънкаш?! — изрича вбесено. — Аматьорска психоанализа ли? Може би трябва да очаквам и сметка за това, че слушам глупостите ти? Така ли?
— Не — отвръщам меко и спокойно. — Само се опитвам да ти кажа, че всичко свърши. Отказвам да се сражавам с теб повече. Вместо това избирам да те обичам и те приемам такъв, какъвто си. Няма значение дали на теб ти харесва.
— Докажи ми го — изръмжава той и отново потупва леглото до себе си. — Защо не си донесеш задника тук и не ми покажеш тази любов, Евър?
— Нямах предвид такава любов. Говорех за истинската. Онази, безусловната. Която не съди, не завижда, не се превъзнася, не безобразничи. Не физическата. Обичам те просто като сродна душа, която обитава същата земя като мен. Обичам те като човек от същия вид, защото и двамата сме безсмъртни. Обичам те, защото се уморих да те мразя — и отказвам да го правя повече. Обичам те, защото най-накрая разбрах защо си станал такъв, какъвто си. Ако можех да променя съдбата ти, щях да го сторя. Само че не мога, затова избирам да те обичам, вместо да те променям. Надявам се това, че те приемам, да те подтикне и ти да сториш нещо добро за мен. Ако не стане така обаче — тук свивам рамене, — поне ще знам, че съм опитала.
— Дяволите да го вземат! — измърморва той, а лицето му се разкривява, сякаш думите ми му причиняват физическа болка. — Някой май здраво се е напушил! Да не си се събудила като хипи тази сутрин?! — Поклаща глава и се разсмива, след което се отпуска на леглото и развеселено ме измерва с поглед. — Много добре, Евър, обичаш ме и ми прощаваш. Браво! Чудесно. Обаче знаеш ли какво? Въпреки това няма да ти дам противоотровата. Е, какво? Още ли ме обичаш? Или сега отново ме мразиш? Точно колко е дълбока любовта ти, Евър — да цитирам една песен от седемдесетте, за която със сигурност никога не си чувала, а?
Отпуска ръце в скута си, където те лягат уморени, с разперени пръсти. Спокойни.
— Жал ми е за твоето поколение. Слушате такава малоумна музика! Трябва да чуеш идиотската група, за чийто концерт отпраши Хевън. „Могъщите хулигани“, можеш ли да си представиш? Що за име е това, по дяволите?!
Аз само свивам рамене. Разпознавам без проблем тактиката, която предприема, за да избегне въпроса ми. Колкото и да се старае обаче, няма да промени нито намеренията, нито решението ми.
— Изборът е твой — казвам спокойно. — Не съм дошла, за да те моля за каквото и да било.