Свивам рамене.
— От личен опит ще ти кажа, че не можеш да насилваш кармата, нито да я принуждаваш. Тя работи по собствените си правила. Знам само, че наистина действа.
— А-ха. Значи от мен се очаква да ти дам нещо, което ти отчаяно искаш, обаче да не очаквам награда, така ли? Това изобщо не звучи честно, скъпа. Май ще е най-добре да размислиш. Може би все пак има какво да ми дадеш в замяна?
Продължава да се усмихва, докато ръката му се плъзга все по-високо и по-високо, прекалено високо. Вдига поглед към лицето ми, опитва се да ме надвие, да ме подмами в ума си както преди, но този път не се получава. Аз оставам на мястото, което съм избрала сама. Непоклатима.
Има нещо различно обаче. Това негово простичко действие породи една идея у мен. Идея, която може да помогне на плановете ми, при това — по-бързо, отколкото се надявах. Ако тя сработи, пътят ми към „Монтаж“ и очакващия ме там Деймън ще бъде открит.
— Добре — започвам, опитвайки се да не обръщам внимание на пръстите върху бедрото си. — Щом не искаш да вярваш в кармата, дали не би повярвал на мен?
Той ме поглежда развеселено, с наклонена глава и проблясваща на врата татуировка.
— Защото, като се замисля, в действителност имам нещо, което да ти предложа. Нещо, което съм убедена, че искаш. И което само аз мога да ти дам.
— А така! — усмихва се той и зъбите му проблясват хищно. — Ето това вече е приказка! Знаех си, че ще се съгласиш накрая, ще видиш светлината, както се казва.
Повдига се още малко и застава по-близо. Дланта му ме притиска по-силно.
Аз все така оставам на място. Дишането ми е спокойно, равномерно. Усещам светлината в себе си, която е все така ярка и властва над всичко.
— Не това, говорех за нещо много, много по-добро.
Той присвива очи:
— О, скъпа, не бъди толкова сурова със себе си! Първия път винаги е неприятно, никога не се получава достатъчно добре. Обещавам ти, че ще последват още много, така че ще имаш възможност да усъвършенстваш уменията си, а и да се почувстваш по-добре.
При тези думи се разсмива с явното желание да се присъединя към него. Аз обаче не го правя. Все още обмислям какво му казах току-що. Идеята започва все по-ясно да се оформя. Разбирам, че изобщо не очаква това и може би дори ще ме намрази още повече. Но това е единственият начин, по който мога да го накарам да ми отговори, да се свържа с него, ако изобщо е възможно да докоснеш изгубена душа.
— Пусни крака ми.
Очите ми се впиват в неговите.
— Ах, мътните да го вземат! — започва да клати глава той. — Знаех си, че се преструваш, нали, Евър? Само ме дразнеше досега! Изобщо не…
— Пусни крака ми и хвани ръцете ми — продължавам все така спокойно и решително. — Вярвай ми, няма да изгубиш нищо. Точно обратното.
Той се поколебава, но само за миг — после изпълнява молбата ми. Двамата сядаме с кръстосани крака на леглото. Голите ми колене се притискат към неговите, ръцете му стисват моите. Цялата сцена доста напомня на заклинанието за обвързване, с което започна цялата тази каша.
Само че всъщност няма нищо общо.
Въобще.
Каня се да предприема голяма крачка. Залагам много на вярата си. Ще споделя с Роман нещо, което със сигурност ще го накара да ми даде противоотровата. Поглеждам го право в очите и отсичам:
— Разсъжденията ти са погрешни.
Той ме стрелва сепнато с поглед.
— Цялата ти теза, че не съществува нищо друго, освен настоящето — тук и сега. Впрочем ти и сам не й вярваш. Ако беше убеден в истинността й, нима би се опитвал да се свържеш с Дрина? Ако наистина вярваш, че не съществува нищо, освен земята, освен това измерение, в което се намираме в момента, къде точно се опитваше да я търсиш?
Роман ми хвърля озадачен поглед.
— Присъствието й… нейното… — Млъква и тръсва глава, след което се опитва да се откопчи от хватката ми, но аз го стисвам още по-силно. — Какво става, по дяволите?!
Изобщо не изглежда доволен от действията ми.
— Не всичко свършва тук, Роман. Има още, при това — много повече. Повече, отколкото би могъл да си представиш. Това, което виждаш тук, е съвсем малка точица от една много по-голяма картина. Но си мисля, че независимо от думите ти вече си усетил истината. И защото я усещаш, си отворен за възприемането й. Чудя се, като вземем това предвид, дали не бихме могли да сключим сделка?
— Знаех си! — Той се разсмива и поклаща глава. — Сигурен бях, че не си се отказала. Бориш се до последен дъх, нали, Евър?