Не му обръщам внимание. Имам план и следвам само него:
— Ако те отведа при Дрина, ако ти покажа къде почива тя, ще ми дадеш ли противоотровата?
Той пуска ръцете ми. Цялата кръв се отдръпва от лицето му. Опитва се да се съвземе.
— Номер ли се опитваш да ми извъртиш?
— Не — уверявам го. — Нищо подобно. Наистина, кълна се.
— Защо тогава го правиш?
— Защото така е честно. Даваш ми онова, което искам най-много на света, а аз ти давам каквото ти искаш най-силно. Видяното може и да не ти хареса и в крайна сметка сигурно ще ме намразиш, но ще рискувам. Обещавам да ти разкрия абсолютно всичко, нищо няма да ти спестя.
— А какво ще стане, ако ти ми дадеш онова, което желая, но аз въпреки това не ти дам противоотровата? Какво ще направиш?
— Ще си кажа, че не съм те преценила правилно. Ще си тръгна с празни ръце. Но няма да те намразя, нито ще те безпокоя отново. Обаче съм сигурна, че след това ще повярваш в кармата — когато изпиташ последствията от подобно действие. И така, готов ли си?
Той се вглежда в мен — продължително, настойчиво, замислено. Преценява внимателно от всички страни. Накрая кимва, а погледът, който впива в моя, е твърд и решителен.
— Искаш ли да знаеш къде я държа?
Преглъщам с усилие. Дъхът ми се накъсва, пулсът ми се ускорява.
— Ето тук е.
Той се протяга към нощното си шкафче, отваря едно чекмедже и вади от него малка, инкрустирана със скъпоценни камъни кутийка. От покритата й с кадифе вътрешност измъква тясно продълговато шишенце, пълно с искряща полупрозирна течност, която ужасно прилича на еликсир. Различава се единствено по цвета — зелена е.
Той я разклаща пред лицето ми, а аз наблюдавам невярващо искрите и отблясъците, които хвърля. Трудно е да приема, че разрешението на всичките ми проблеми е толкова скромно на вид и толкова близо.
— Струва ми се каза, че я пазиш другаде? — прошепвам.
Устните ми са изпръхнали, усещам гърлото си сухо и парещо. Отговорът проблясва мътно пред мен, невъзмутим.
— Така беше. До онази вечер, когато ме посети, я държах в магазина. Само че да знаеш — това е всичката. Една доза. Няма рецепта, нито дори подсказване как да я приготвиш. Списъкът със съставките и начинът на приготовление съществуват само тук — почуква с пръст по слепоочието си и внимателно ме измерва с поглед. — Е, имаме сделка, нали? Ти ми показваш обещаното, аз ти давам това.
Усмихва се и мушва противоотровата в джобчето на ризата си, после заявява:
— Само че ти ще си първа. Искам да видя, че ще удържиш на обещанието си. Отведи ме при нея и ще имаш своето „и заживели щастливо до края на дните си“.
Трийсет и четвърта глава
— Затвори очи — прошепвам.
Стиснала съм здраво ледените ръце на Роман, коленете ни се допират, лицата ни са толкова близо, че усещам мразовития му дъх върху бузата си.
— Сега отвори съзнанието си. Освободи се от всички разсейващи те странични мисли. Просто го изчисти напълно, нека да остане пусто, избутай всичко възможно най-далеч и се отпусни. Просто съществувай. Схвана ли?
Той кимва и стисва пръстите ми по-силно. Така се е съсредоточил, толкова силно е желанието му да види къде е Дрина в момента, че сърцето ми се къса за него.
— Сега искам да влезеш в ума ми. Ще премахна щита си и ще те пусна, обаче те предупреждавам… Онова, което ще видиш, може и да не ти допадне; възможно е да ми се ядосаш, и то много, но помни, че аз съм спазила своята част от сделката, става ли? Не съм казвала, че ще ти хареса, казах единствено, че ще те отведа там, където е тя. — Отварям едното си око и виждам, че кимва отново. — Добре, можеш да влезеш. Бавно, много бавно… промъкваш се бавно, после… ей, с мен ли си още?
— Да — прошепва той. — Да… тук е толкова… тъмно… толкова… Не виждам нищо! Имам чувството, че пропадам… става твърде бързо… толкова… къде…
— Потърпи още малко, много скоро ще свърши — опитвам се да го успокоя аз.
Дишането му се забързва и накъсва. В бузата ми се удрят облачета мразовита мъгла, образувани от дъха му.
— Сега… спря… спрях да падам… обаче е тъмно, все още е пълен мрак… и сякаш… съм затворен в клетка… и съм сам… съвсем сам… само че, не… не съм… усещам още някого… тя е някъде там… и… о, Боже!… Дрина! Дрина, къде си?