Той стисва ръцете ми още по-силно — толкова силно, че имам чувството, че е спрял притока на кръв в тях, толкова изтръпват. Дишането му става все по-плитко и накъсано, от тялото му се стичат капки пот. В следващия миг рухва върху мен, като се тресе целият от образите, които вижда в ума ми — преминават като на кинолента в неговия — стремглаво пътуване из дълбините на Шадоуленд, безкрайната пустош, мястото, където всички безсмъртни души намират последен покой. Това включва и нас, разбира се.
Той мърмори нещо — толкова тихо и забързано, че не успявам да различа думите. Добивам представа за смисъла им от тона му — напрегнат, тревожен и леко уплашен. Той се носи сам в мрака, драска в тъмното и се опитва да се хване за нещо… или да стигне някого. Търси, разбира се, нея. Челото му опира моето, носът му се притиска в бузата ми, устните му са толкова близо, докато всъщност цялата му енергия е съсредоточена върху задачата да я открие.
Точно така ни намира Джуд.
Или поне това е гледката, която вижда.
Роман и аз сме заедно, изпотени и задъхани, телата ни са впити едно в друго върху смачканите чаршафи. И двамата сме така погълнати от видението, от света, в който се намират умовете ни, че не го виждаме, нито го чуваме, а после става прекалено късно.
Твърде късно, за да бъде спрян.
Твърде късно, за да се поправи стореното от него.
Твърде късно, за да превъртим лентата назад и да се върнем към момента преди секунди, когато бях толкова близо… толкова близо до получаването на онова, което желая.
Преди да разбера какво се случва, Джуд ме изтръгва от хватката на Роман, след което сам се хвърля към него и насочва юмрук към средата на торса му, без да обръща внимание на крясъка ми.
Изпълненото ми с агония „Не-е-е-е!“.
Викът ми прокънтява и изпълва цялата стая, повтарян от ехото, отново и отново.
Залитаща се опитвам да се изправя на крака… да го издърпам назад… да го спра, преди да е… само че вече е прекалено късно. Колкото и да съм бърза, не мога да се състезавам с него. Закъснях, защото не предвидих това и не успях да се съвзема достатъчно бързо от падането. Сега е твърде късно, защото Джуд вече е там.
Върху Роман.
И вече забива юмрука си в пъпната му чакра.
Най-слабата.
Ахилесовата му пета.
Центърът на ревността, завистта и маниакалното собственическо чувство, желанието да притежаваш.
Това са нуждите, чието задоволяване е движило действията на Роман през последните шестстотин години.
И този единствен удар го превръща от прекрасното златно момче в купчина прах.
Мятам се върху Джуд, сграбчвам го за раменете и го хвърлям в другия край на стаята. Чува се глух звук като от счупване, когато той се приземява върху бюфета, но изобщо не си правя труда да се обърна. Концентрирала съм се единствено върху едно — ленената риза на Роман. Върху белия плат проблясват мънички късчета стъкло, а по предницата бавно се разлива голямо зелено петно.
Противоотровата.
Шишенцето, в което беше, е строшено безвъзвратно при удара, а с него е изгубена и последната ми надежда.
Защото сега, когато Роман вече го няма, душата му се е отправила към Шадоуленд — може би вече дори е там и няма начин да я върна.
— Как можа?! — обръщам се към Джуд, а очите ми мятат пламъци. — Как можа да направиш нещо такова?
Наблюдавам борбата му да се изправи. Лицето му е пребледняло и разтрива с ръка натъртения си гръб.
— Провали всичко! Унищожи го — буквално! Бях толкова близо… толкова близо до получаването на противоотровата. Разруши всичко… и то завинаги!
Джуд ме поглежда и безсилно отпуска ръце на коленете си. Веждите му са свити от болка и едва си поема дъх, но все пак казва:
— Евър, аз… ъ-ъ… аз не исках… — Тръсва глава. — Трябва да ми повярваш! Помислих си, че си в беда! Именно така изглеждаше! Няма как да видиш отстрани онова, което видях аз… той… той беше върху теб и…
Млъква и започва да клати отчаяно глава.
— Изглеждаше, сякаш се съпротивляваш, като че ли водеше някаква вътрешна борба. Сякаш не можеше да се справиш, не можеше да победиш привличането към него, но въпреки това се бориш. Затова съм тук, това е единствената причина! Знаех накъде бе тръгнала, а пък не смятах, че си готова за това. Последвах те и когато влязох тук преди малко… и те видях… и ви видях двамата… ами, не исках да стане като миналия път и затова… не знам, аз просто…