— И затова го уби! — Очите ми се разширяват, устата ми пресъхва. — Използва всичко, което споделих с теб, срещу мен? За да го убиеш?
Той клати трескаво глава. Изправя се пред мен с тениската си, скъсана на мястото, където я сграбчих и го метнах към срещуположната стена, аурата му проблясва нещастно, а треперещите му пръсти въртят нервно зеления малахитов пръстен на ръката, която използва, за да убие Роман.
— Ти непрекъснато говореше за това колко лош е той, колко е зъл, че командва цяло племе от зли безсмъртни… за заклинанието, което си направила, и че сега не можеш да му устоиш заради магията. Ти дойде при мен за помощ. Довери се на мен, не на Деймън. Ти ме избра, Евър, независимо дали ти харесва или не! Единственото, което исках, бе да те спася… от Роман… и от теб самата! Това бе намерението ми — да се погрижа за теб, за безопасността ти!
— Така ли? — Присвивам очи, когато новата идея започва да се оформя в ума ми. — Това наистина ли бе единственото ти намерение? Истината ли ми казваш?
— За какво говориш, за Бога?! — Той ме стрелва с поглед и стисва устни, като се опитва да проумее думите ми.
— Много добре знаеш за какво говоря! — отвръщам.
Цялото ми тяло трепери от гняв и възмущение. Докато стискам изцапаната от противоотровата риза на Роман, усещам да ме залива отчаяние от поражението.
— Направи го нарочно! — Впивам в него вбесения си поглед.
Нямам доказателства, но когато чувам думите, произнесени на глас, идеята придобива собствена сила и живот. Затова ги повтарям, дори отивам по-далеч:
— Направи го нарочно. Това не е грешка. Знаеше много добре какво правиш, когато дойде тук. Е, това ли е? Това ли е начинът да спечелиш играта, продължила четиристотин години? Това ли е големият ти ход? Да ме ограбиш — мен, момичето, което се предполага, че обичаш, от нещото, което най-силно иска? Да вземеш мерки никога, ама наистина никога, да не бъда с Деймън? Това ли е играта ти, Джуд? Тези ли номера използваш? Наистина ли смяташ, че така ще ме накараш да се откажа от вечната си половинка и да избера теб?!
Поклащам глава и се вглеждам в ризата на Роман. Сърцето ми се свива, когато отново спирам поглед върху петното на предницата й — и когато се сещам за жалкия, тъжен живот на Роман, и за това какво се е случило с душата му. Усещам почти физическа болка, като си помисля, че бях толкова близо до това най-сетне да го стигна, да променя всичко, да получа онова, което исках. И какво стана накрая.
Всичко бе изгубено само за миг.
— Евър… — умолява ме Джуд.
— Знам, че съм го наранила, болката звънти в тона му, вижда се в очите му. Идва към мен с протегнати ръце, но аз няма да го допусна близо до себе си. Няма да му позволя да ме докосне.
— Как можа да кажеш такова нещо? — пита ме накрая и спира, признал се за победен. — Наистина те обичам. Знаеш го със сигурност! Обичам те от векове и това е истината. Но не бях планирал нищо предварително, не съм искал това — да ви разделям. Не и по този начин! Прекалено много значиш за мен, за да сторя такова нещо! Щастието ти е по-ценно за мен от моето собствено. Казах ти го и преди! А пък когато в крайна сметка избереш един от двама ни, искам изборът да е честен!
— Само дето аз вече съм направила своя избор — отвръщам.
Нямам вече нито сили, нито желание да споря. Ставам от леглото, като все още стискам ризата в ръце…
Точно тази сцена заварва Хевън, когато влиза в стаята секунди по-късно.
Оглежда помещението и очите й пламват. Един поглед върху дрехата й е достатъчен, за да възстанови случилото се и да разбере всичко.
— Какво си сторила? — пита ме с толкова нисък и заплашителен глас, че по гърба ми полазват тръпки. — Какво, по дяволите, си направила?
Грабва ризата от ръцете ми, притиска я към покритите си с дантела гърди, а очите й ме пронизват, сякаш иска да ме прикове на мястото ми. Приема, че аз съм виновна. Изобщо не обръща внимание на Джуд и опитите му да поеме пълната отговорност.
— Трябваше да се сетя — процежда тя и поклаща глава. — Би трябвало да разбера още когато дойде у нас и се опита да се направиш на добричка. Трябваше да знам, че не си искрена! Просто ме използваше, играеше си с мен. Изстиска информацията, която ти трябваше — кога ще излизам — за да го хванеш насаме и… и после да го убиеш!