— Свари ме в момент на неимоверна слабост — въздъхвам сломено. — Какво друго да ти кажа?
Деймън се обръща към мен и ме поглежда внимателно, а кожената седалка под него проскърцва, сякаш се оплаква.
— Ех, аз пък толкова се надявах, че ми вярваш достатъчно, за да се обръщаш към мен, когато имаш проблеми, вместо към Джуд.
Гласът му е тих, сериозен и тъжен. Тези думи разбиват сърцето ми, когато ги произнася на глас.
Затварям очи и се облягам назад. Сълзите ми заплашват да рукнат всеки миг. Успявам само да прошепна задавено:
— Знам. Трябваше да ти кажа. Само че, независимо от уверенията ти, независимо от всичко, което ми каза, аз… не знам, просто не можех да повярвам, че е истина. Не смятах, че заслужавам. А и, Деймън, дори не знаеш всичко, има нещо още по-лошо, което все още не съм ти казала… много по-лошо.
Обръщам се и заставам лице в лице с него. Притискам длани към бузите му, а енергийният воал танцува между моята кожа и неговата. Осъзнавам с ужасна яснота, че този непълен, полу-допир, е най-доброто, което някога ще усетим. Изчерпах всичките си възможности. Повече шансове нямаме. Роман е мъртъв и отнесе противоотровата със себе си.
Приела това, най-сетне си поемам дълбоко въздух, затварям очи и му показвам абсолютно всичко, до последната ужасяваща и унизителна подробност. Образите преминават от моя ум в неговия и му разкриват пълната, нецензурирана версия за случилото се между мен и Роман през онази отвратителна нощ, когато почти изгубих девствеността си. Следва сцената при Моста на душите — преповторена отново секунда по секунда, с ярка и контрастна картина, в цялото си ужасяващо великолепие. Само за едно съм абсолютно сигурна: той заслужава да знае истината за мен — коя бях, къде бях. Коя съм сега и защо съм такава. Цялата мръсна история, цялото скръбно пътуване.
А когато приключвам…
Той просто свива рамене, покрива ръцете ми със своите и заявява уверено:
— Не видях абсолютно нищо, което да промени мнението ми за теб. Нито едно.
Кимам. Зная, че го казва откровено. Най-накрая разбирам какво означава истинска, безусловна любов.
— Евър — тонът му внезапно става напрегнат, а погледът му настойчиво се приковава в моя. — Трябва да промениш начина, по който възприемаш себе си, и решенията, които вземаш.
Присвивам очи, без да схващам напълно какво има предвид.
— Нещата, които ти виждаш като огромни, очевидни и несъмнени грешки, всъщност изобщо не са такива. Изобщо не са грешки. Реалността не е това, което ти си избрала да вярваш, че е. Смяташ, че си сбъркала, когато ми даде да пия от първата противоотрова на Роман, а истината е, че така ми спаси живота. Спаси ме от Шадоуленд! Нямаше да оцелея до завръщането на Роми, независимо от направения от Райни магически кръг. Вече бях започнал все по-често да губя съзнание. Ту се връщах, ту пропадах отново. И ако ти не бе направила онова, което направи, и то именно в онази минута, ако се бе забавила, ако не ми бе дала да пия… Ами, сигурен съм, че щях да изчезна, а душата ми — да бъде изгубена завинаги… окована… да потъне в дълбините на бездната и да се носи в мрак и самота до края на вечността.
Поглеждам го с разширени очи. Никога не ми е хрумвало подобно тълкуване. Толкова бях заета да се самобичувам, така се бях съсредоточила върху това, че вече не можем да се докосваме, както бихме искали, че не осъзнах нещо толкова очевидно. В действителност аз наистина спасих душата му от безкрайната пустош.
— И още нещо… — Той се протяга към брадичката ми и от усещането за полу докосването на пръстите му по тялото ми се разлива течен огън. — Ти на практика успя да проникнеш през черупката на Роман! Достигна го, убеди го — при това не чрез измама или пресметната хитрост, а като се обърна към естествената му, макар и дълбоко скрита, човечност. Качество, което всички останали, включително и аз самият, смятахме, че не притежава. Ти обаче го направи — рискува, хвърли се в дълбокото и откри нещо неподозирано. Видя нещо, което никой от нас не бе успял да види. Съзря потенциал в човека, когото всички бяхме отписали. Имаш ли представа колко удивително е това, колко горд се чувствам?
— Само че какво ще кажеш за Хевън? — прошепвам.
Припомням си заплахите й.
Не се съмнявам, че ще се опита да ги изпълни.
— Нима не сторих същия избор, когато те спасих? — пита той с устни, притиснати към ухото ми.