Чувствах се чудесно във времето веднага след завършването на заклинанието. По-късно обаче, когато истината започна да се разкрива, осъзнах, че щетите са наистина огромни. Бях сторила нещо ужасно.
Вместо да привържа Роман към себе си, обвързах себе си с него.
Вместо да го накарам да дойде при мен, за да изпълни всичките ми заповеди, аз самата го търся — безсрамно, безнадеждно и безспирно.
Това е нещо, което Деймън не бива никога да научава. Никой не бива да разбира. То не само доказва, че беше прав да ме предупреждава за тъмната страна на магията и да настоява, че никой не бива да си играе с нея — особено аматьори, които задълбават прекалено и после не успяват да изплуват — но е напълно възможно и да изчерпи търпението му спрямо мен.
Възможно е да се окаже онова малко камъче, което преобръща колата. Само едно е достатъчно.
Поемам си дълбоко въздух и се потапям още повече. Наслаждавам се на водата, която се плиска по брадичката ми, и на усещането, че попивам изцелителната енергия на камъните и билките, които съм сложила в нея. Сигурна съм, че е само въпрос на време да се отърся от отвратителната си мания и всичко да се нареди. Когато водата започва да изстива, изтривам всеки квадратен сантиметър от кожата си с надеждата да отмия тази нова, покварена своя същност и да си върна старата. После се измъквам от ваната и намятам бялата си копринена роба с качулка. Завързвам хлабаво колана й и се насочвам към гардероба, откъдето вадя своето атаме (ритуалния ми нож). Същото, което Роми и Райни така остро критикуваха — твърдяха, че е прекалено остро, че предназначението му е да реже енергия, а не материя, и следователно съм го направила изцяло погрешно. Също така настояваха да го разтопя, докато се превърне в безформено парче метал, и да им го предам, за да довършат ритуала по унищожаването му. Не искаха да доверят подобна сложна и отговорна задача на заблуден новак като мен.
Обаче аз, макар да се съгласих да го обгоря в ритуалния огън — го прокарвах през пламъка отново и отново, за да го пречистя — и изобщо не обърнах внимание на останалата част от плана им. Бях убедена, че просто използват възможността да ме изкарат още по-голяма глупачка. В крайна сметка те твърдяха, че наистина сериозният проблем е времето, в което бях избрала да направя заклинанието си — нощта на тъмната луна. При това положение какво значение имаше някакъв си нож?
Този път обаче за по-сигурно добавям няколко камъка на дръжката му: обсидиан, познат още като „сълзите на апачите“ — за защита и късмет (от които близначките смятат, че ще имам нужда в изобилие), хелиотроп — или „кървав камък“ — за смелост, сила и победа (това винаги е добра комбинация), както и тюркоаз — той има способностите да изцелява и усилва чакрите (очевидно вратната чакра, отговаряща за проницателността и разбирането, винаги е била моето най-уязвимо място). След това поръсвам острието със сол, преди да го прокарам през пламъка на три тънки бели свещи, и призовавам елементите — огън, въздух, вода и земя. Те трябва да прогонят мрака и да допуснат светлината; да отблъснат злото и да призоват доброто. Повтарям заклинанието три пъти, преди да се обърна към най-висшите магически сили, които да се погрижат да се изпълни. Този път обаче съм сигурна, че се обръщам към правилните магически сили — призовавам Богинята, а не Хеката, триглавата кралица на подземния свят, която има змии вместо коса.
Обикалям три пъти мястото, като по този начин го пречиствам. Вдигнала съм високо едната си ръка, в която държа тамяна; в другата е атамето. Завършвам кръга, като си представям бяла светлина, която протича през мен: тя тръгва от върха на главата ми, преминава през цялото ми тяло, по ръката ми и се излива през атамето в пода. Тънките нишки от най-чиста бяла светлина се завихрят наоколо, въртят се и се извиват, увеличават се, преплитат се и се извисяват, после се обединяват високо над главата ми, докато накрая се оказвам обгърната от сребрист пашкул, изтъкан от най-ярката трептяща светлина, която човек може да си представи.
Коленича на пода на своето пречистено, свято пространство. Протягам лявата си ръка напред и прокарвам острието по линията на живота си. Рязко си поемам дъх, когато върхът му се впива дълбоко в плътта ми и струя кръв плисва от раната. Затварям очи и бързо проявявам Роман пред себе си. Той се появява, седнал с кръстосани крака, изкушава ме с неустоимия си поглед и широка подканяща усмивка. Боря се неистово да подмина хипнотизиращата му красота, да се отърся от неоспоримата съблазън, която представлява. Трябва да се насоча направо към кървавата нишка, която плътно обвива врата му.