Нишката е прогизнала от моята кръв.
Аз самата я завързах там — миналия четвъртък, когато изпълних почти същия ритуал. Ритуал, който сякаш действаше… само дето после всичко ужасно се обърка. Този път обаче нещата са различни. Намеренията ми са напълно различни. Искам си кръвта обратно. Възнамерявам да се отвържа.
Затова бързам да продължа със заклинанието, преди да е изчезнал:
Като развързвам сега този възел,
пред твоите очи от магията се отърсвам.
Там, дето бе нишката свързана плътно,
нека всичко както преди да се върне.
Повече няма над мен сила!
Отвързвам нишката и се освобождавам —
нека изчезне, без никому да стори зло.
От днес нататък само тази истина е вярна.
Това е моята воля, моята дума и моето желание:
със твоята сила нека тъй да стане!
Присвивам се под напора на свирепия вятър, който се завихря в кръга ми. Той се блъска в стените с такава сила, че те скоро ще започнат да поддават. Над главата ми блясва светкавица и се чува гръм. Дясната ми ръка е вдигната високо с разперена длан: готова, чакаща. Погледът ми е впит в неговия — наум развързвам възела на врата му и призовавам кръвта си обратно.
Обратно при мен, защото от мен произлиза.
Обратно при мен, където й е мястото.
Очите ми се разширяват от въодушевление, когато тя се извива в дъга и се насочва право към центъра на разсечената ми длан. Нишката около врата му изсветлява, избелява, докато накрая става напълно чиста и девствено бяла, каквато бе в деня, преди да започне всичко.
Обаче точно когато се подготвям да го отпратя завинаги и да се освободя напълно от този нечестив съюз, в тялото ми се промъква онзи странен непознат пулс. Този отвратителен натрапник се втурва в мен с такава сила и такъв устрем, превзема ме толкова бързо и окончателно, че просто не успявам да го спра.
Сега чудовището в мен е напълно събудено. Изправя се и се протяга, а настойчивият му, пулсиращ глад изисква засищане — веднага. Сърцето ми е смазано под натиска му, цялото ми тяло се тресе и макар да се боря с всички сили срещу него, не мога да го победя. Сега съм заложник на копнежа му, пленена съм от желанието му — аз самата вече нямам никакво значение. Единственото ми предназначение е да посрещна всичките му нужди. Да се погрижа да бъде задоволено.
Безпомощно наблюдавам повтарянето на цикъла. Кръвта ми се втурва напред и напоява нишката около врата на Роман, която увисва, натежала и червена, а от нея по гърдите му капят едри капки от мен. Независимо какво искам аз, какво правя и колко пъти опитвам, не мога да спра това.
Не мога да възпра силата, с която ме съблазнява погледът му.
Нито пък крайниците си, които сами ме понасят към него.
Не мога да разваля заклинанието, което ме свързва с него.
Тялото му е магнит, който вика само мен. За по-малко от секунда прекосявам пространството, което ни разделя. И сега — когато коленете ни са притиснати плътно едни към други, а челата ни горят — аз съм напълно беззащитна… безпомощна… напълно неспособна да обуздая този непоносим стремеж към него.
Той е всичко, което виждам.
Всичко, от което се нуждая.
Целият ми свят в момента е заключен в малкото пространство между моя поглед и неговия. Влажните му полуразтворени устни са на един дъх разстояние от моите. А странният чужд пулс — този нагъл, смел и настойчив нарушител — ме подтиква напред и изисква да се притиснем един към друг, веднага да се вплетем един в друг и да се слеем.
Устните ми се приближават към неговите, все по-близо и по-близо. Но тогава някъде дълбоко в мен, на място, което не мога да видя добре, започва да мъждука споменът за Деймън — лицето му, аромата му. Това е просто моментен проблясък в цялата тази тъмнина — въпреки това е напълно достатъчен да ми припомни коя съм и каква съм. И истинската причина да съм тук.
Стига ми точно колкото да успея да се измъкна за кратко от ужасяващия кошмар, в който съм попаднала. Отърсвам се с писък: „Не-е-е!“
Панически се отдръпвам от него… от това. Движа се толкова бързо и яростно, че пашкулът около мен се разпада. Свещите изгасват, а Роман се разтапя във въздуха пред самите ми очи.