Единствените следи, които остават след случилото се, са бясно биещото ми сърце, подгизналата от кръв роба и думите, които все още отекват в гърлото ми:
„Не, не, не-е-е! О, Господи, не!“
— Евър?
Трескаво се оглеждам, а пръстите ми конвулсивно стискат доскоро бялата ми копринена роба — сега напълно съсипана. Надявам се, че тя ще си тръгне, ще ми даде възможност да си поема въздух… малко време, за да се опитам да осъзная…
— Евър… добре ли си? Вечерята е почти готова, добре ще е да слезеш скоро!
— Д-да… аз…
Затварям очи, а после бързо сменям робата си с простичка синя рокля. Нямам представа какво да правя оттук нататък, накъде да тръгна сега. Само едно нещо ми е пределно ясно: не мога да кажа на Роми и Райни. Те вече станаха свидетелки на последния ми провал, а аз никога няма да преживея срама от този. Освен това са прекалено близки с Деймън. Не биха ми простили.
— Слизам след секунда, наистина! — отвръщам й.
Усещам енергията й от другата страна на вратата. Колебае се дали да не влезе в стаята.
— Пет минути! — предава се тя, макар че веднага ме предупреждава. — После ще вляза да те измъкна собственоръчно!
Затварям очи и поклащам глава. След това нахлузвам някакви чехли и прокарвам пръсти през косата си. Наистина се старая да изглеждам чиста, спретната и съвсем нормална — поне на повърхността… защото отвътре без съмнение претърпях ужасна промяна. Вместо да поправя грешката си, я повторих… само дето сега е още по-зле.
Пета глава
Измъквам се през страничната порта. В момента, в който излизам на улицата, се впускам в бяг. Тихите весели звуци, които издават Сабина и Миноз, докато се наслаждават на остатъка от виното си край басейна, остават зад гърба ми. Тичам със средна скорост, като внимавам да не ускорявам твърде много — определено не ми е необходимо вниманието на някой случаен наблюдател.
Достатъчно трудно ми бе да обясня на Сабина. Особено като се има предвид, че току-що бях погълнала три четвърти от парчето си пилешки гърди, цяла купчина картофена салата, една царевица и чаша и половина газирана вода. Явно ми бе проличало, че не се храня с кой знае какво желание (независимо че безропотно си изядох всичко), което в крайна сметка само предизвика нови подозрения.
Гласът й се извиси до неподозирани височини, когато тревожно и пискливо се обърна към мен:
— Сега? Съвсем скоро навън ще е тъмно! Освен това ти току-що се нахрани!
Погледът й, който и без това винаги е предпазлив, се плъзна по мен и в този миг видях съзряването на новата опасност, която се оформяше в представите й — булимия, придружена от мания за упражнения!
След като отхвърли анорексията и скучната обикновена булимия като обяснения за странното ми поведение и още по-необичайните ми хранителни навици, сега се е насочила към нещо ново. Без съмнение ще смести в напрегнатата си седмична програма посещение в близката книжарница.
Иска ми се да можех да й обясня. Да я накарам да седне и просто да й кажа: „Успокой се. Изобщо не е, каквото си мислиш. Аз съм безсмъртна. Не са ми нужни друга храна или напитки, освен червения ми нектар. Точно в момента обаче имам сериозен проблем, свързан с разни заклинания, които трябва да поправя… така че не ме чакай тази вечер!“
Само че това няма да се случи. Не може да се случи. Деймън бе пределно ясен по отношение на необходимостта да пазим безсмъртието си в тайна. И след като видях какво се случва, когато попадне в неподходящи ръце — вече съм напълно съгласна с него.
Запазването на тази тайна обаче се оказа едно от най-големите предизвикателства, с които съм се сблъсквала някога — и тук на помощ идва тичането. Сега вече официално (или поне доколкото това засяга Сабина и Миноз) съм някой, който навлича тениска, маратонки и къси панталонки и излиза вечер, за да потича.
Това е едно добро и здравословно извинение, благодарение на което мога да се измъкна от къщата и да се отдалеча от Миноз, който, независимо че изобщо нямам желание да го опознавам, е един много приятен човек.
Извинението е подходящо и за пред леля ми, която е толкова мила, загрижена и готова да помогне, че аз не мога да не се чувствам като най-ужасната племенница на света. Причиних й толкова неприятности.
Както казах, това е едно добро и здравословно извинение, с което мога да се отдалеча от двама чудесни мили хора — и да се отдам на друга, много по-мрачна и съвсем нездравословна мания.