Мания, която ме е обсебила напълно.
Мания, която съм решена да превъзмогна.
Рязко завивам наляво, когато стигам следващата улица. Край мен колите, асфалтът, прозорците — всичко е покрито с тънка златиста патина, така характерна за вълшебните часове при изгрев и залез, когато всичко изглежда омекотено и по-топло, окъпано в червеникавите лъчи на слънцето. Мускулите ми се свиват и разпускат, краката ми сами започват да се движат по-бързо. Набирам скорост… независимо че добре знам, че не бива, и се опитвам да намаля — но въпреки това продължавам. Не съм в състояние да спра. Вече не контролирам себе си. Насочвам се към целта си, подобно на стрелката на компас: цялото ми същество е съсредоточено в една конкретна точка. Колите, къщите, хората — всичко край мен се е превърнало в неразличимо оранжево петно. Портокалова мъгла обгръща улиците, които прекосявам една сред друга, и с всяка все повече скъсявам разстоянието до крайната си цел. Сърцето ми диво се блъска в гърдите, но не заради напрежението от тичането — в интерес на истината дори не съм се изпотила — а заради…
Това туптене като от оголена жица се дължи само и единствено на близостта.
На простичкия факт, че съм близо…
И се приближавам все повече…
Почти съм там.
Зове ме като песента на сирена, насочваща моряците към гибелта им… дори имам чувството, че не съм достатъчно бърза.
Спирам в секундата, в която я виждам. Полезрението ми се стеснява и съсредоточава в една точка, сякаш целият свят покрай мен е престанал да съществува. Взирам се във вратата на Роман, докато се опитвам с усилие на волята да подчиня звяра в себе си и да го накарам да се оттегли. Подновявам непоколебимото си решение да надвия този странен чужд пулс, който сега бие в мен. Искам само да се вмъкна там — небрежно, лесно и без конкретен план — и да се изправя още веднъж лице в лице с него, за да можем веднъж завинаги да сложим край на това.
Насилвам се да си поема дълбоко въздух. Вдишвам и издишвам, като призовавам силата, от която още се нуждая. И тъкмо се каня да направя първата крачка натам, когато чувам името си. Вика ме някой, когото се надявах никога повече да не видя.
Той върви към мен бавно и нехайно, с наклонена на една страна глава — хладен и спокоен като летен бриз. Лявата му ръка е гипсирана и виси неподвижно в тъмносиня раменна превръзка. Той спира малко преди да ме достигне — на точно толкова разстояние, че да е извън обсега ми — и пита:
— Какво правиш?
Преглъщам с усилие. Чувствам облекчение, защото пулсът отслабва и почти изчезва; същевременно почти изпадам в ужас, осъзнала, че първата ми инстинктивна реакция при вида му не е да избягам, нито да довърша започнатото и да потроша и останалите му кости — а да излъжа. Да измисля някакво разумно обяснение за присъствието си — разгорещена, задъхана и с буквално стичащи се от устата ми лиги — точно пред вратата на Роман.
— А ти какво правиш? — присвивам очи толкова силно, че се превръщат в цепки, и го оглеждам сурово.
Това, че го срещам тук, едва ли е съвпадение. В крайна сметка те са добри приятели. Членове са на едно и също племе — това на злите безсмъртни.
— А, да — и реквизитът ти е доста добър — посочвам ръката му, за която се предполага, че е наместена след счупване.
Това е доста добро прикритие. Със сигурност ще мине пред онези, които не знаят истината. Твърде зле за него — аз знам.
Той отвръща на погледа ми и със спокоен, нетрепващ и почти убедителен глас се обръща към мен, като същевременно леко клати глава и потрива брадичката си с ръка:
— Евър, добре ли си? Не ми изглеждаш особено…
Тръсвам глава и вдигам многозначително вежди:
— Добър опит, Джуд! Признавам ти го.
Той ми отправя особен поглед, който отчетливо настоява: „За какво, по дяволите, говориш?“, на което отвръщам моментално:
— Сериозно говоря. Преструваш се, че си загрижен за мен, симулираш нараняване… Явно си готов да доведеш играта докрай, така ли?
Той се намръщва. Главата му е наклонена толкова силно встрани, че златистокестенявите кичури падат над рамото му и стигат почти до кръста. Измамно симпатичното му и приятелско лице е напълно сериозно, когато заявява:
— Вярвай ми, изобщо не симулирам. Иска ми се да бе така. Нали се сещаш как ме вдигна като фризби и ме метна през целия двор? — При тези думи леко помръдва с ръка. — Това е резултатът. Имам една-две доста сериозни контузии, включително счупена лъчева кост и няколко разместени фаланги — или поне така каза докторът.