Той свива рамене и потрива гипса си, сякаш иска да се предпази:
— Нищо престъпно или злокобно. Просто се прибирах, това е всичко. Ако не си спомняш, в събота затваряме рано.
Присвивам очи. Не може да ме заблуди дори за секунда. Всичко това е прекалено правдоподобно. Почти успява да ме убеди. Но не съвсем.
— Живея на тази улица, малко по-нататък — казва и махва към някаква неопределена точка в далечината, към място, което най-вероятно въобще не съществува.
Аз обаче не проследявам посоката, в която сочи ръката му. Погледът ми остава прикован в неговия. Не мога да си позволя да свалям гарда. Дори за секунда не бива да го правя. Да, преди успя да ме заблуди, но сега знам истината. Вече знам какъв е.
Той прави още една стъпка към мен — бавно и предпазливо, като все така внимава да остане на безопасно разстояние извън обсега ми:
— Ако искаш, може да отидем да пием кафе или нещо такова? Да седнем на някое тихо и спокойно място, където да поговорим? Изглеждаш като човек, на когото определено е нужна почивка. Какво ще кажеш?
Продължавам да го изучавам. Упорит е, няма две мнения по въпроса.
— Разбира се! — кимам и се усмихвам. — С удоволствие бих отишла с теб на някое тихо и закътано място, където да изпием по чаша скъпо кафе и да се насладим на приятен дълъг разговор — но първо трябва да ми докажеш нещо.
Тялото му се напряга, а аурата му — фалшивата му аура — започва да потрепва.
Но аз не се оставям да ме подведе.
— Трябва да ми докажеш, че не си един от тях.
Той се намръщва леко и лицето му потъмнява загрижено:
— Евър, не знам за какво…
Рязко млъква, съзрял атамето в ръката ми. Дръжката му, инкрустирана с камъни, е точно като на другия нож, който използвах само преди няколко часа. Реших, че се нуждая от целия късмет и защита, които мога да получа от камъните — особено ако нещата се развият, както предполагам.
— Има само един начин да се провери със сигурност — казвам с нисък глас и поглед, впит в неговия; правя крачка към него, почти веднага последвана от втора. — Освен това ще разбера, ако се опиташ да ме излъжеш — така че не си го и помисляй. А, да… предполагам, че трябва да те предупредя. Не нося отговорност за действията си, след като докажа, че лъжеш. Но не се притеснявай — както добре знаеш, ще те заболи само за миг.
Той вижда движението ми, съзира, че се хвърлям право към него, но макар да опитва с всички сили да се изплъзне, аз съм прекалено бърза. Достигам го, преди дори да осъзнае какво се случва.
Сграбчвам здравата му ръка и прокарвам атамето по кожата му. Зная, че ще отнеме само секунди, преди кръвта да спре да блика толкова силно и раната да се затвори.
Това е само въпрос на време.
Ще минат само няколко секунди и после…
— О, Боже! — ахвам.
Усещам, че очите ми се разширяват. Устата ми пресъхва. Пред мен той залита, препъва се и почти пада.
Очите му се стрелкат от мен към дълбоката рана, зейнала на ръката му. Всъщност и двамата невярващо гледаме кръвта, която се просмуква в дрехите му и оттам се стича на улицата. В краката ни се образува яркочервена локва, която не спира да нараства.
— Луда ли си? — изкрещява той. — Какво, по дяволите, направи?
— Аз…
От шока челюстта ми увисва. Не съм в състояние да произнеса нито една дума — дори и да измислех какво да кажа. Не съм в състояние да откъсна поглед от разреза, който направих със собствените си ръце.
Защо не зараства? Защо кърви все още? Ох, мамка му, дали…
— Аз… много… съжалявам, толкова съжалявам… Мога да обясня, аз… — Протягам се към него, но той се отдръпва — непохватно и нестабилно, но с явен стремеж да се отдалечи възможно най-много.
— Виж какво, не знам какъв ти е проблемът, нито пък какво се случва с теб, но приключихме. Махай се оттук — веднага!
Поклащам глава:
— Нека те заведа до болницата. Има спешно отделение съвсем наблизо, малко по-надолу по улицата. А аз ще…
Затварям очи и проявявам мека пухкава кърпа, която да притисне към раната, докато намерим професионална помощ. Виждам колко е пребледнял и разбирам, че нямаме никакво време за губене.
Пренебрегвам протестите му, обгръщам с ръка тялото му и го повеждам към колата, която току-що съм материализирала.
Странният настойчив пулс в момента е притихнал, но все пак е достатъчно осезаем, за да ме накара да погледна през рамо — точно навреме, за да видя Роман, който ни наблюдава през прозорчето на вратата. Очите му блестят, а лицето му е сгърчено от смях, докато обръща табелката на магазина.