Държи някакво малко листче, но спира, преди да ми го подаде, като че ли е размислила.
— Трябва да се предотврати всяка възможност за инфекция, но най-доброто за него в момента е да се прибере вкъщи и да си почива. Вероятно ще заспи съвсем скоро, така че очаквам да го оставиш на мира — намръщва се, сякаш ме предизвиква да откажа.
— Точно това ще направя — отвръщам, но думите ми прозвучават прекалено пискливо и изобщо не вдъхват доверие. Притеснена съм от критичния й изпитателен поглед, от подозренията на полицията и от това, че Джуд ме защити. Устните й се извиват неодобрително. Ясно е, че няма желание да повери Джуд на грижите ми, нито пък да ми даде рецептата. Няма обаче кой знае какъв избор.
Джуд излиза и аз го следвам по петите до проявената си фиата — точно копие на онази, която карам обикновено. Чувствам се ужасно неловко и съм твърде нервна, за да го погледна в очите.
— Завий вдясно, веднага щом излезеш оттук — нарежда той с нисък, уморен глас, който не разкрива нищо от истинските му мисли.
Очевидно е замаян и останал без сили, но нямам представа какви са чувствата му в момента. Особено тези към мен. И макар аурата му сега да блести в по-меки тонове, по ръбовете й все още се вихри червено.
— Можеш да ме оставиш на Мейн Бийч. Оттам ще се оправя и сам.
— Нямам такива намерения — отвръщам.
Светофарът отпред светва в червено и аз използвам възможността да го огледам. Макар че навън е тъмно, няма как да не забележа сенките под очите му и покритото му с пот чело — без съмнение в момента изпитва наистина силни болки… по моя вина.
— Виж какво, това е направо смешно! — казвам. — Просто ми кажи къде живееш и ще се погрижа да стигнеш благополучно дотам.
— Благополучно? — разсмива се той.
Не е весел този смях, идващ някъде дълбоко от гърдите му, но иронията в гласа му ясно се долавя. Наранените му ръце са отпуснати в скута и не помръдват.
— Смешно е да употребяваш тази дума. Честно казано, когато съм край теб, изпитвам всичко друго, но не и благополучие. И със сигурност не се чувствам в безопасност.
Въздъхвам и се заглеждам в небето, по което не се вижда нито една звезда. Натискам съвсем леко газта и отпускам съединителя — много, бавно, защото не искам да го стряскам още повече, ако потегля прекалено рязко. В момента е достатъчно притеснен.
— Виж — казвам, — съжалявам. Наистина страшно много съжалявам.
После се вглеждам в него толкова сериозно и продължително, че в крайна сметка той нервно кимва към улицата.
— Ъ-ъ, а движението? — Поклаща глава изтощено. — Или контролираш и него?
Отклонявам поглед и се опитвам да измисля какво да му отговоря.
— Малко по-нагоре е. Вляво. Онази със зелената порта. Достатъчно е да ме оставиш на алеята отпред, натам ще се оправя й сам.
Изпълнявам, каквото ми е казано, и спирам пред гараж, чиято врата е в същия нюанс на зеленото като портата. Когато обаче изключвам двигателя, той се обръща към мен:
— А, не! — Поглежда ме твърдо. — Няма защо да го правиш. Категорично няма да влезеш с мен!
Свивам рамене и протягам ръка покрай тялото му. Искам да отключа вратата по традиционния начин, а не чрез телекинеза. Той потръпва, когато дланта ми минава прекалено близо до неговата.
— Виж… — казвам, отпусната отново на седалката. — Знам, че си уморен, и разбирам, че искаш да се махнеш възможно най-далеч от мен и при това по възможно най-бързия начин. Не те обвинявам изобщо. Наистина — ако бях на твое място, и аз щях да се чувствам така. Въпреки това… ако приемеш да ми отделиш няколко минути от времето си, наистина бих оценила възможността да ти обясня.
Той измърморва нещо под носа си и за миг се заглежда през прозореца. После се обръща. Цялото му внимание сега е насочено към мен.
Знам, че трябва да действам бързо. Той е готов да ми отпусне съвсем малко време, друг шанс няма да имам. Така че казвам:
— Слушай, това е… Тоест, знам, че звучи откачено, а и наистина не мога да навлизам в подробности. Просто трябва да ми повярваш: имах наистина добра причина да смятам, че си един от тях.
Той стисва очи за миг, а веждите му се сгърчват от болка. После ме поглежда и заявява:
— Един от злите. Да-а. Разбрах гледната ти точка. Ти я показа пределно ясно, Евър — нали си спомняш? — И подчертано премества погледа си от мен към превързаните си ръце.