Прехапвам устни. Следващата част едва ли ще протече по-добре, но въпреки това трябва да опитам:
— Ъ-ъ, да, така е, наистина, обаче… Разбираш ли, смятах, че си такъв… зъл. Сериозно. Това е единствената причина да сторя онова, което сторих. Видях татуировката ти и… Е, ами — как да кажа, беше много убедителна, макар да не трептеше и да не проблясваше наистина, но все пак… Тя заедно с това, че именно Ава се обади, и още някои неща, които, хм…, които не мога да ти разкрия, но както и да е… Всичко това ме накара да смятам, че и ти си от злите… — тръсвам глава, защото разбирам, че не постигам нищо с думите си.
Така че изоставям темата и вместо това го питам нещо, което ме тормози, откакто напуснахме болницата:
— Знаеш ли, чудех се… Ако наистина си ми толкова ядосан и ако ме мразиш чак толкова, защо ми помогна там? Защо излъга ченгетата и пое вината за случилото се? В крайна сметка аз ти причиних това. И двамата знаем, че аз те нараних — по дяволите, дори и те знаеха, че съм го извършила аз! Въпреки това ти изпусна шанса да ме обвиниш и да ме заключат. Излъга заради мен, вместо да ме изпратиш да гния в затвора. Честно казано, изобщо не те разбирам!
Той затваря очи отново и обляга главата си назад. Болката и умората му са толкова осезаеми, че решавам да се откажа и да го пусна. По-добре е да го пратя да се прибира, да му кажа, че няма значение — просто да влиза в къщата и да легне да си почива. В този миг той вперва невероятните си яркозелени очи право в моите и отсича:
— Евър, всъщност… има едно нещо, което наистина искам да знам. Колкото и откачено да звучи, много повече ме интересува как го направи, а не защо.
Поглеждам го стреснато. Пръстите ми стискат нервно волана. Не съм в състояние да говоря.
— Е? Как успя да ме метнеш през целия заден двор, все едно съм играчка?
Преглъщам сухо. Очите ми са приковани право напред. Продължавам да мълча.
— И как така в един момент ръцете ти са празни — не видях да имаш джобове впрочем, — а в следващия размахваш двуостра кама с покрита с камъни дръжка, която, ако не се лъжа, изчезна веднага след като ме нападна… нали така?
Поемам си дълбоко въздух и кимам. Няма смисъл да лъжа повече.
— А и да не забравяме дребната подробност, че запали двигателя на онази кола без ключ — макар че този конкретен модел не може да пали така, което и двамата добре знаем. Сега си спомням и още нещо — в онзи първи ден, когато те открих в магазина, входната врата определено бе заключена. А се сещам и колко бързо откри „Книгата на сенките“ — която също бе защитена от ключалка. Така че забрави останалите глупости — разните там извинения и обяснения. Стореното е сторено и няма как да се върне назад. В момента единствено искам да ми обясниш как ги правиш тези неща. Да, това наистина ме интересува — за разлика от причините.
Хвърлям му бърз поглед и преглъщам. Нямам представа какво да правя оттук нататък. Опитвам се да спечеля малко време, като изтърсвам първата глупост, която ми хрумва:
— Добре, но първо ми кажи, подействаха ли болкоуспокояващите?
Завършвам с ужасен изкуствен смях, който успява наистина да го вбеси — независимо че аз просто исках да се пошегувам.
— Слушай, Евър, ако внезапно решиш да бъдеш честна и да ми отговориш, знаеш къде живея. В противен случай…
Опитва се да отвори вратата и да демонстрира гръмко, драматично и смело напускане на сцената. Това обаче изобщо не е лесно, когато и двете му ръце са бинтовани.
Така че аз изскачам и притичвам от другата страна. Появявам се пред него, преди да успее дори да мигне, и с надеждата да не възприеме думите ми като заплаха за мъжеството си, му казвам:
— Чакай… позволи на мен.
Той обаче не помръдва от мястото си, сякаш е залепнал за седалката. Само въздъхва и започва да клати глава:
— Ах, да, разбира се. Да не забравяме и това…
Очите ни се срещат и аз рязко си поемам дъх.
— … начинът, по който се движиш… светкавично и грациозно като пантера.
Продължавам просто да си стоя, мълчалива и неподвижна, и да се чудя какво следва.
— Е, какво — ще ми помогнеш или не? — пита той и сключва вежди.
Кимам, след което като робот отварям вратата и предлагам ръката си, на която да се опре. В момента, в който се обляга на мен с цялата си тежест, разбирам колко е слаб.
— Можеш ли да отвориш и входната врата?