— Евър… какво точно си ти?
Застивам. Пръстите ми стискат чашата толкова силно, че се уплашвам да не се счупи в дланта ми. Очите ми се спират върху покрития с теракота под, малката масичка вдясно и всекидневната оттатък — върху всичко друго, но не и върху него. Тишината увисва между нас, плътна и тежка. Трябва да направя нещо, да я наруша, но продумвам само:
— Н-не мога да ти кажа…
— Значи не е само книгата. Има още нещо, нали?
Очите ми срещат неговите. Стреснато осъзнавам, че съм сбъркала. Току-що на практика признах, че не съм напълно нормална — а можех да използвам магията като обяснение. Впрочем той едва ли щеше да ми повярва. Още от деня, в който се срещнахме за първи път, знаеше, че става нещо различно. А това бе много преди да ми даде книгата.
— Защо не ми каза, че „Книгата на сенките“ е кодирана? — питам с присвити очи и го принуждавам да се защитава.
— Напротив, казах ти. — Откъсва поглед от очите ми той и се отдръпва, а на лицето му се изписва раздразнение.
— Не, не е вярно. Каза ми само, че е написана с Тиван и че е достатъчно да използвам интуитивно четене, за да я разбера. Но пропусна да споменеш, че на практика е защитена и от друг код — код, който трябва да бъде разшифрован, за да разкрие истинското съдържание. Какво значи това? Защо не ми каза за него? Тази подробност е твърде важна, за да я забравиш, не си ли съгласен?
Той се обляга на облицования с плочки плот и поклаща глава:
— Извинявай, но може ли първо да попитам дали отново съм заподозрян? Защото — поправи ме, ако греша — останах с впечатлението, че когато ме поряза, се убеди, че съм от добрите, нали?
Стисвам ръце и му хвърлям кос поглед:
— Не, убедих се, че не си от злите. Никога не съм казвала, че си добър.
Той ме поглежда, като очевидно се бори да запази спокойствие. Аз обаче далеч не съм приключила:
— Освен това забрави да споменеш как си получил книгата. Тя как изобщо се озова в ръцете ти?
Той свива рамене и отвръща с все така стабилен и премерен глас и с твърд поглед:
— Вече ти казах — получих я от един приятел преди няколко години.
— А дали случайно този приятел си има име… например Роман, а?
Той се разсмива, макар смехът му да звучи по-скоро като ръмжене. Раздразнението ясно се долавя в тона му:
— А-ха, разбирам. Все още си убедена, че съм част от племето му. Извинявай, Евър, но не се ли разбрахме вече по въпроса?
Притискам ръце към гърдите си, а чашата увисва на върха на пръстите ми:
— Слушай, Джуд, много ми се иска да ти вярвам, наистина. Само че онази вечер, когато… — Млъквам за секунда, осъзнала, че не мога да продължа в тази посока. — Е, както и да е… Роман спомена, че някога книгата му е принадлежала. Затова наистина трябва да разбера как и от кого си я получил и дали не ти я продал именно той.
Той се пресяга към мен и с няколкото пръста, които все още му се подчиняват, сграбчва чашата и я измъква от ръцете ми.
— Единствената ми връзка с Роман е чрез теб. Не знам какво друго да ти кажа, Евър.
Присвивам очи. Той се насочва към мивката, а аз внимателно изучавам аурата му, енергията му, езика на тялото му. В крайна сметка стигам до заключението, че наистина казва истината и не скрива абсолютно нищо.
— Пиеш вода от чешмата? — питам го учудено, когато хвърля поглед през рамо към мен. — Отдавна не съм виждала някой, който да го прави… откакто напуснах Орегон всъщност.
— Ами какво да ти кажа, аз съм прост човек — надига чашата, пресушава я и се обръща да си налее още.
— И какво — наистина ли не знаеше за книгата? — питам го.
Той отива към всекидневната и се просва на една стара кафява кушетка, а аз го следвам по петите.
— Честно казано, почти всичко, което някога съм чул от теб, е пълна загадка. В момента е същото — не разбирам нищо от онова, което казваш. Ако мислех логично, вероятно щях да отдам това на влиянието на лекарствата. Но добре помня, че съм чувал същите тези откачени приказки и много преди това да се случи.
Намръщвам се и се отпускам на стола срещу него. Почти без да се замисля, качвам стъпалата си на изкусно резбованата антична врата, която използва вместо холна маса.
— Ами, ъ-ъ, иска ми се… Уф, иска ми се да можех да ти обясня, защото имам чувството, че ти дължа толкова много, но… Просто не мога. Нещата са твърде… твърде сложни. И засягат твърде много…