— Хей, Евър, така и не ми отговори. За книгата… Защо изобщо ти трябваше тази книга, след като вече имаш всичко, което човек би могъл да поиска?
Замръзвам, загледана в момчето, което познавам от векове и от толкова много животи… и което успя да се промъкне в света ми отново. Зная, че трябва да има някакъв друг смисъл, някаква причина. От всичко, което преживях досега, научих, че във вселената няма много случайни събития. Проблемът е, че не знам тази причина. Всъщност имам чувството, че вече нищо не знам и нищо не разбирам. Единственото, което схващам, е, че са напълно различни. Успокоителното присъствие на Джуд е пълна противоположност на страстната смесица от трепет и огън, която представлява Деймън. Различават се като ин и ян. Наистина пълни противоположности.
След като го завивам, изчаквам да се унесе отново. Чак тогава се изправям. Спирам за секунда на вратата, за да му отговоря, макар че той няма да ме чуе. — Защото нямам всичко, което искам. Въобще.
Седма глава
— Сигурна бях, че у вас има нещо особено! Знаех го през цялото време. Особено що се отнася до теб — и посочва към Деймън. — Извинявай, ама никой не е чак толкова идеален!
Деймън се усмихва, отваря вратата широко и с жест ни подканя да влезем. Дълбокият му тъмен поглед се впива в моя, нежен като прегръдката на любовник, а наум ме засипва с дъжд от червени лалета, които да ми вдъхнат смелост и сила. Благодарна съм, защото очевидно ще имам нужда от тях.
— А, да — само за сведение… това го видях — заявява Хевън.
Обсипаните й с пръстени пръсти стисват по-силно покритите й с кожа хълбоци. Очите й се стрелват първо към мен, после към него. Накрая тръсва глава и нахлува във фоайето.
Деймън ми хвърля малко особен поглед и повдига вежди. Аз обаче само свивам рамене. Дарбите на Хевън тепърва започват да се разкриват. Четенето на мисли и умението да вижда чужди телепатични послания е само началото.
— Леле! Не мога да повярвам, че живееш по този начин!
Хевън се върти около оста си и жадно поглъща с очи обстановката — пищния полилей, спускащ се от високия куполовиден таван, разкошния персийски килим под краката й, двете безценни антики, всяка на по няколко века, които сякаш бяха изгубени завинаги по време на „монашеската фаза“ на Деймън. Така наричам онзи период, през който той бе убеден, че екстравагантното му, суетно и нарцистично минало е пряката причина за всичките неприятности, с които се сблъсквахме в настоящето. Той бе решен да се отърве от всичките си материални блага и придобивки, но после се появиха близначките. Те се нанесоха в къщата и табелата „Продава се“ много бързо изчезна от полезрението ни. Той наистина искаше — и все още иска — да им предостави всички удобства и цялото пространство, които са му по възможностите.
— Тук могат да се организират най-невероятните партита — и то направо в антрето! — разсмива се тя щастливо. — И това ли върви с безсмъртието? Да живееш в подобно фантастично място? Ако е така, запишете ме веднага!
— Ами, Деймън от доста време се занимава с… — казвам и млъквам, защото не съм сигурна как мога да обясня присъствието му в това луксозно имение, струващо милиони долари.
А и не смогнах да й разкажа нито за древното изкуство на мигновената материализация, нито пък за това как се печелят пари от конни надбягвания… а и не съм сигурна, че ще успея да го направя.
— Е, добре, де — от колко време и Роман е в играта? Щото неговият дом е приятен, наистина — ама изобщо не може да се мери с това!
С Деймън се споглеждаме. Неприятно е, че не сме в състояние да разговаряме чрез телепатия, както обикновено — нали вече знаем, че ни чува. Въпреки това явно успяваме да се разберем, защото вземаме едновременно и единодушно решение да игнорираме въпроса й. И двамата искаме да не разкриваме подробностите, при това възможно най-дълго. Да отложим неизбежния момент, в който тя ще научи цялата истина зад всичко това, включително за случилото се с добрата й приятелка Дрина.
Вървим след нея през кухнята и стигаме до всекидневната. Там откриваме близначките, разположени в двата края на дивана. Всяка държи собственото си копие на една и съща книга. Райни похапва шоколад, а Роми току заравя шепа в дълбока купа миришещи на масло пуканки.
— Хей, и вие ли сте безсмъртни? — възкликва Хевън, при което и двете я поглеждат: на лицето на Райни е изписана обичайната й гримаса, докато Роми само поклаща глава и се връща към книгата си.