— Не, те са… ъ-ъ-ъ…
Поглеждам Деймън е безмълвна молба за помощ. Не знам как да й обясня, че технически не са безсмъртни, но са прекарали последните триста години в измерение, алтернативно на нашето. А сега явно по моя вина не могат да се върнат.
— Те са част от семейството — кима Деймън и ме стрелва с поглед, който ми нарежда да вляза в тона му и да се придържам към тази версия.
Хевън е застанала в центъра на стаята с високо вдигнати вежди и сбърчен нос: за всички е очевидно, че не приема за истина нито дума.
— Какво? Да не искаш да ми кажеш, че си поддържал връзка със семейството си в продължение на… — Тя присвива очи и го измерва с поглед, като явно се опитва да определи възрастта му. Накрая повдига рамене в израз на поражението си и заявява: — Това се нарежда сред първите места на класацията ми за интересни семейни събирания… меко казано.
Хвърлям нервен поглед към Деймън. Той като че ли не смята да продължава темата. Аз обаче не искам да оставям нещата така, затова се намесвам:
— Той имаше предвид, че са като семейство. Те са…
— О, моля те, зарежи! — Райни мята книгата си на масата и хвърля по един сърдит поглед на Хевън и на мен (но не и на Деймън, разбира се). — Не сме роднини и не сме безсмъртни, схвана ли? Вещици сме. Спасихме се от гоненията на салемските вещици. Не ни задавай повече въпроси, защото няма да им отговорим. И без това ти казах повече, отколкото заслужаваш да знаеш!
Хевън ни поглежда сепнато с разширени очи, които сякаш ще изскочат всеки миг, после отсича (без да се обръща към никоя откачалка конкретно):
— Божичко! Уф, ама това просто не може да стане по-шантаво!
Свивам рамене и се втренчвам сърдито в Райни за миг, колкото да й покажа, че трябваше да пази в тайна самоличността им. Междувременно Хевън се настанява на един стол и започва нетърпеливо да ни наблюдава, сякаш очаква да й разкрием някаква специална парола, с която да я въведем в този непознат вълнуващ свят — въобще да й организираме посвещаване или нещо подобно. Изобщо не се опитва да скрие разочарованието си, когато Деймън се насочва към кухнята и след миг се връща с малко кашонче, което директно й подава.
Тя наднича в кашончето и потупва с лакирания си в черно нокът капачките на всяка от бутилките еликсир, след което объркано вдига очи към нас:
— Това ли е всичко? Седем? Количество за една седмица? Искам да кажа… не може да сте сериозни, нали? Как се очаква да оцелея само с тези? Да не би да се опитвате да ме убиете, преди още да съм имала възможността да опитам какво е?
— Пфу, та ти си безсмъртна — не могат да те убият! — Райни поклаща глава и прави презрителна физиономия.
— Пфу — ама могат! Затова Евър ме накара да нося това нещо. — Хевън измъква изпод черното си дантелено бюстие амулета и го размахва под носа на Райни.
Тя обаче само изръмжава и скръства кльощавите си бледи ръце пред хлътналите си гърди с думите:
— Виж какво, знам всичко по въпроса. Сваляш го, получаваш удар в грешната чакра и си заминаваш. Носиш си го — и живееш дълго и щастливо, и още, и още — чак до края на вечността. Това не е ядрена физика все пак!
— Божичко, винаги ли е толкова кисела? — разсмива се Хевън и започва да клати глава.
Тъкмо се каня да кажа „да“, доволна, че най-сетне имам съюзник за разнообразие, когато тя се надига от стола си и се пльосва до Райни. Започва да роши косата й и да я гъделичка по стъпалата — и хоп! — двете вече са най-добри приятелки. Преди да успея дори да примигна, отново съм изолирана в ранг „аутсайдер“.
— Не е нужно да го пиеш всеки ден — заявява Деймън, който е решил да се върне на темата. — Всъщност би могла да оцелееш през следващите сто и петдесет години, без да отпиеш дори една глътка. Може би и по-дълго.
— Ами, след като така стоят нещата, ти защо се наливаш с него, все едно животът ти зависи от това? — Хевън отмества краката на Райни от скута си и вперва подозрителен поглед в нас двамата.
Той свива рамене:
— Предполагам, защото от даден момент нататък наистина зависи. Аз съм прекарал на тази земя известно време… Доста време всъщност.
— Колко време? — Тя се накланя напред, отмята светлия кичур от лицето си и вперва в него силно гримираните си очи.
— Много. Както и да е. По-важното е, че…
— Абе, ти какво — да не се майтапиш? Наистина ли няма да ми кажеш на колко си години в действителност? Ти да не си от онзи тип хора, които като навършат двайсет и осем години, после празнуват двайсет и деветия си рожден ден, докато станат на осемдесет? Сериозно, Деймън, толкова ли си суетен? — разсмива се и тръсва глава. — Боже, като остарея, възнамерявам да го разтръбя на всеослушание. Нямам търпение да стана „красавица с порцеланова кожа на сто осемдесет и две години“!