Той отвръща на погледа ми, очевидно притеснен от думите ми:
— Смятах това за даденост. Нима греша?
Преглъщам с усилие и хващам ръката му. Наблюдавам тънкия воал енергия, който трепти между дланите ни, и изчаквам, докато се съвзема достатъчно, за да мога отново да имам доверие на гласа си.
— Не грешиш — прошепвам. — Ти си най-хубавото нещо в живота ми, единственото, което има значение.
Повтарям думите, в които съм убедена — това е истината. Просто ми се иска да можех да ги усещам по същия начин, както преди.
Деймън обаче не се хваща на това. Твърде добре ме познава — през последните четиристотин години е ставал свидетел на хиляди различни настроения, на милиони промени в интонацията, на милиарди начини, по които се избягва прекият отговор — при това, ако броим само моите.
— Евър, какво има? Държиш се странно, откакто…
Поглеждам го и го прекъсвам с остър, нервен тон:
— Откакто те накарах да изпиеш онази „противоотрова“, заради която сега дори едно наше докосване би било смъртоносно ли?
Той поклаща глава.
— Или откакто превърнах Хевън в безсмъртна?
Той отново поклаща глава, като този път притиска пръст към устните ми, с което ме кара да замълча:
— Нямах предвид никое от тези събития. Ти взе най-добрите решения предвид обстоятелствата, в които се бе озовала. Нямам право да те виня за тях. Исках да кажа, че се държиш особено, откакто започна да се интересуваш от магия. Изглеждаш винаги твърде заета, разсеяна, сякаш никога не си изцяло тук. А аз се безпокоя за теб. Чудя се дали не си нагазила прекалено надълбоко и дали ще мога да ти помогна.
Поглеждам в очите му и съзирам толкова силна надежда и толкова много нежност, че просто не съм в състояние да му призная какво чувствам към Роман. Самата мисъл, че мога да го направя, ме отвращава и плаши до смърт.
— Признавам, че се оказах в… затруднение. Не искам да навлизам в подробности, но сега нещата се пооправиха. Роми и Райни ми показаха как да го разваля и сега всичко е… наред. Просто трябва да ми вярваш.
Поглежда ме и разбирам, че само съм засилила притесненията му. Той обаче само кимва и заявява:
— Щом ми казваш да ти вярвам, това и ще направя. Искам обаче да споделяш с мен, да ми кажеш, за да мога някак да ти помогна.
Пресягам се да го докосна — моят приятел… моята половинка… моят партньор във вечността. Зная, че именно така трябва да бъде; че онова, което преживявам в момента, е грубо, но временно прекъсване. Чисто техническо затруднение, незначително препятствие на фона на безкрайния съвместен живот, който ни очаква. Същевременно ясно усещам ужасното безмилостно бучене, което се надига в мен и заплашва отново да ме залее и подчини. Затова го поглеждам право в очите и тихо го питам:
— Какво ще кажеш да се махнем оттук?
Той отвръща на погледа ми, лицето му се смекчава и в очите му се появява нежна светлина. Готов е за приключения, както винаги.
— Имаш ли предвид някое определено място? — пита ме.
Със сигурност не знае за какво си мисля, но ще се съгласи на всичко, което поискам.
Аз само кимвам. Стисвам по-силно ръката му, карам го да затвори очи и прошепвам:
— Следвай ме.
Девета глава
Още в секундата, в която се търкулваме на тревата, вече се чувствам по-добре. Много по-добре — хиляда, милион пъти по-добре. Скачам на крака и се втурвам през полето, най-сетне освободена от ужасяващата енергия, която иначе не спира да ми се натрапва от онзи странен непознат пулс и мислите за Роман, които предизвиква. Всичко това сега е сведено до мъгляв спомен. Усещам единствено гъвкавите стебла на тревата под краката си и ароматните цветя, които галят пръстите ми. Хвърлям поглед през рамо към Деймън и го подканям да се присъедини към мен, а на лицето ми за първи път от дни изгрява непресторена усмивка.
Чувствам се обновена, възстановена напълно — сякаш съм в състояние да започна всичко отначало.
Той тръгва към мен. Спира само на няколко крачки, затваря очи и мигновено обширните ароматни поля на Съмърленд се преобразяват в точно копие на двореца във Версай. А ние се озоваваме в средата на просторна зала, която е толкова величествена и разточително обзаведена, че буквално ми спира дъха.
Подът е покрит с най-гладкия лакиран паркет, който човек може да си представи, а стените с цвят на слонова кост блестят щедро декорирани с листове златен варак. На невероятно високия, изографисан с прекрасни изтънчени фрески таван на равни разстояния са окачени проблясващи кристални полилеи. Трепкащата светлина на запалените в тях свещи се пречупва в многоцветен водопад от меко топло сияние, което изпълва цялото пространство. И точно когато решавам, че по-хубаво няма как да стане, се разнасят вълнуващите звуци на божествена симфония, а Деймън се покланя пред мен и ми подава ръка.