— Ти беше прав… и печелиш — тръсвам нервно глава при спомена за реакцията й — именно такава, каквато предсказа той. — Въодушевлението й минава всякакви разумни граници. Не спря да ми благодари. Чувства се като рокзвезда. Не, всъщност — много по-добре от рокзвезда. По-скоро като звезда вампир! Само че как да кажа… някакъв нов и подобрен вариант — без разните неудобства, като нуждата да смуче кръв или да спи в ковчег.
Отново поклащам глава и се разсмивам против волята си при спомена.
— Нов член на митичните немъртви? — Деймън се сгърчва от отвращение, дотолкова неприятна му е аналогията. — Не мисля, че това ми харесва особено.
— О, сигурна съм, че това е просто страничен ефект от готическата фаза, през която премина наскоро. Нещата ще се уталожат впоследствие и тръпката ще изчезне. Няма начин да не се случи, когато осъзнае реалността.
— Така ли е при теб? — пита ме той и повдига с пръст брадичката ми, за да го погледна в очите. — Наистина ли чувствата се уталожват… може би дори са изчезнали?
Погледът му е дълбок и разбиращ. Деймън осъзнава всяка промяна в настроението ми.
— Заради това ли ти е толкова трудно да ме гледаш в момента?
— Не! — разпалено клатя глава.
Хванал ме е на местопрестъплението и сега трябва много бързо да го разубедя.
— Просто съм уморена. Напоследък се чувствам някак… напрегната и неспокойна. Това е всичко.
После се притискам към него и заравям лице в ямката на врата му — точно до връвта, на която виси талисманът му. И онова дразнещо напрежение, което ме притеснява от дни, започва да намалява и изчезва, разтопено от топлия му мускусен аромат.
— Защо не може непрекъснато да е така? — измърморвам.
Онова, което имам предвид обаче, е защо не може винаги да се чувствам по този начин?
Защо всичко се променя?
— Може — свива рамене той. — Няма никаква реална причина да е невъзможно.
Отдръпвам се и срещам очите му:
— О-о, сещам се веднага за поне две много реални причини!
След което кимам в посока на Роми и Райни — ужасните близначки, за които се грижим и които в този момент подскачат надолу по стълбите… право към нас. Изглеждат напълно еднакви с тъмните си, прави и неравно подстригани бретони, бледа кожа и огромни тъмни очи. Като индивидуалности обаче са много различни, което ясно личи от избора им на дрехи: Роми носи сладка розова рокличка с презрамки, които се връзват на раменете, и подходящи като цвят чехли, докато Райни е боса и облечена изцяло в черно. На рамото й доволно се е настанила Луна — черното им котенце. И двете насочват към Деймън щастливи приветствени усмивки — и сърдити погледи към мен. Всичко това е напълно обичайно… всъщност май е единственото нещо, което не се е променило изобщо.
— Ще се поправят… няма винаги да се държат така, сигурен съм.
— Напротив. Това просто няма как да се случи! — въздъхвам тежко и протягам крака към чехлите си. — Впрочем не мога да отрека, че имат основание за поведението си.
Нахлузвам чехлите и го поглеждам.
— Тръгваш ли си вече? — пита той.
Кимам и отклонявам очи:
— Сабина приготвя вечеря, защото Миноз ще идва на гости — нещо, свързано със засилване на връзките… като че ли. Тя иска двамата с него да се опознаем по-добре. Нали се сещаш, да се държим по-малко като ученик и учител и повече като роднини, макар и не кръвни… — След тези думи малко ми остава да си прехапя езика, защото осъзнавам, че трябваше да поканя и него.
Изключително нетактично е да го изключвам по този начин. Само че присъствието му определено би объркало останалите ми планове за вечерта. Онези, за които може би подозира — но чието изпълнение в никакъв случай не бива да види. Особено след като така откровено ми разясни какво мисли за набезите ми в света на магията. Затова добавям неловко: