Тя оставя чашата си на масата и се навежда към мен. Пръстите й леко галят покривката, сякаш се опитва да я изглади.
— Сближихме се толкова бързо и толкова добре… сякаш времето не ни е разделяло, сякаш не са минали години. Кой би си помислил такова нещо? — Тя се усмихва леко и поклаща глава. — Знам, че прераждането е свързано с кармата и недовършените дела от миналото ни, но никога не съм предполагала, че в моя случай ще се прояви толкова… буквално.
— А магическите им способности… те връщат ли се?
Тя си поема въздух, бавно и дълбоко. Протяга се отново към чашата, пръстите й се обвиват около дръжката, но спират там. Не я повдига. Сякаш има нужда от котва, от нещо твърдо и материално, за което да се хване.
— Не, все още не. Това обаче може би не е такава загуба.
И свива рамене.
Поглеждам я, объркана съм от думите й.
— Ами… поне при теб като че ли не сработи особено добре.
Отпускам ръце в скута си и започвам да огъвам нервно пръсти, което би трябвало да е достатъчен отговор.
— Вярно е, че някога и аз практикувах магия, но… Ами, знайно е какво се случи.
И изплезва език с наклонена на една страна глава и затворени невиждащи очи, като с ръце имитира затягането на примка. Когато ахвам, тя избухва в смях и размахва пръст към мен.
— О-о, отпусни се, де!
Усмихва се и зъбите й проблясват.
— Няма смисъл да съжалявам за минало, което не мога да променя. Всяка стъпка води към следващата, а явно следващата е точно тук. — Потупва масата. — Благодарение на преживяванията в предишния си живот и на наученото в Съмърленд и Великите храмове на познанието — където ти ми помогна да отида — сега съм в състояние да разбера неща, които преди само подозирах.
— Така ли? Какво например?
Присвивам очи, отново върнала се към старата си войнствена същност. Изобщо не й давам възможност да изкаже мисълта си. Това грубо прекъсване е съвсем естествена реакция.
Само че Ава, вярна на себе си, го пренебрегва и продължава, все едно не съм се обаждала:
— Разбрах, че магията — също като материализацията впрочем — е различен начин за използване и промяна на енергията. Само че за разлика от материализацията магията, когато попадне в погрешни ръце… — Тя млъква и ме поглежда за миг, с което сякаш иска да ми каже „в твоите ръце“ (или поне аз така си мисля). — Ами, ако не се прилага правилно и най-вече с праведна цел, се получава обратният ефект — магията започва да използва хората. Именно в тази й особеност се коренят проблемите.
— Ще ми се близначките да ме бяха предупредили за това — измърморвам горчиво.
Всъщност направо не мога да повярвам, че обвинявам тях вместо себе си… но именно това правя.
— Те може и да са пропуснали да ти споменат, но се съмнявам, че Деймън би забравил нещо подобно. — От начина, по който повдига вежди, разбирам, че представлението ми изобщо не я е заблудило. — Евър, ако си дошла тук за помощ — какъвто предполагам е случаят предвид часа и обстоятелствата — моля те, просто ми позволи да го направя… да ти помогна. Няма нужда от извинения, нямам намерение да те съдя по никакъв начин. Сгрешила си — добре. Не си нито първата, нито последната. И макар да съм сигурна, че смяташ своята грешка за необичайно голяма или дори за непоправима, уверявам те, че не е така. Този тип неща могат да се поправят, а и много рядко са чак толкова фатални, колкото си мислим… или всъщност зависи дали ще им позволим да бъдат такива.
— А-ха, значи вината е моя, защото позволявам да се случи, така ли? — избухвам аз.
Само че всъщност не ми се иска наистина да се карам с нея, макар гневните думи да идват лесно. Осъзнала това, махвам с ръка и се отказвам от безсмисления спор:
— Знаеш ли, Ава, мислех си… като се има предвид колко често се нуждая от помощ, вече би трябвало да ми е по-лесно и да приемам, когато ми я предлагат.
Поклащам глава със съжаление и правя скръбна физиономия. Разбира се, сарказмът не е насочен към нея, а към мен самата.
Тя обаче само свива рамене, взема си една сладка от овесено брашно от купчинката и започва да яде стафидите от украсата й.
— Не е лесно да си упорит — усмихва се и среща погледа ми. — Само че двете с теб вече би трябвало да сме минали този етап, нали?
Вижда, че кимам в съгласие, и продължава съвсем естествено:
— Всъщност, Евър, и при магията, и при материализацията най-голямо значение има целта — резултатът, към който се стремиш. Намеренията ти са най-важният инструмент, най-силното средство, с което разполагаш. Запозната си със закона за привличането, нали?