— Няма нужда да ми се извиняваш — заявява той, но все още, без да поглежда към мен. — Наистина. Просто след определен период от време отбелязването на годините ми изглежда маловажно.
— Дали и с мен ще се случи така? — питам го.
Не мога съвсем да си представя момент, в който няма да ме интересува собственият ми рожден ден… или пък, още по-лошо, ще го забравя.
— Няма да позволя да стане така. — Той се обръща отново към мен и лицето му светва, докато ме наблюдава влюбено. — Оттук нататък всеки ден ще е празник. Обещавам ти!
Макар да зная, че е напълно искрен, макар да съм сигурна, че именно това смята да направи, поклащам глава и го спирам с тъжен поглед. Защото колкото и сериозно да съм се отдала на пречистването на енергията си и съсредоточаването върху приятни и позитивни мисли и желания, животът си е такъв. Все още е тежък, сложен и объркан, изпълнен с уроци, които човек трябва да научи, грешки, които да направи и поправи, победи и разочарования и така нататък. Не мисля, че е възможно всеки ден да е празник, нито пък, че е добра идея. Освен това самата аз най-накрая го осъзнах и приех. Всичко е наред, така е добре. Искам да кажа, че в крайна сметка, видях, че дори и Съмърленд има своята тъмна страна, своята собствена версия на „сянката“, мъничък мрачен ъгъл сред цялата тази светлина. Или поне на мен така ми се стори.
Зная, че трябва да му кажа. Чудя се защо всъщност не съм му споменала нищо досега. В този миг обаче телефонът ми звънва, ние се споглеждаме и в един глас възкликваме:
— Познай кой е!
Това е игра, която понякога играем. Целта е да установим чии ясновидски способности са по-големи и кой е по-бърз. Имаме една секунда за отговора.
— Сабина — отсичам аз.
По пътя на логиката тя тъкмо се е събудила, открила е, че леглото ми е празно, и в момента хладнокръвно се опитва да установи дали съм била отвлечена, или съм излязла някъде по своя воля.
Почти едновременно с мен — е, около една милисекунда по-късно — Деймън дава своето предположение:
— Майлс!
Само че гласът му изобщо не е игрив, а в погледа му личи тревога.
Измъквам телефона от чантата си, а на екрана се мъдри снимката на Майлс в пълна премяна в стил Трейси Търнблад, позиращ и с грейнало лице.
— Здравей, Майлс!
Думите ми са посрещнати с почти оглушително бръмчене, съскане и прочее статични шумове, характерни за презокеанските телефонни обаждания.
— Събудих ли те? — пита ме с глас, който на фона на пращенето е някак далечен и прекалено слаб. — Щото ако е така, можеш само да си доволна, че не си на мое място! Биологичният ми часовник се е побъркал, кой знае колко време още ще мине, преди да се нормализира. Спя, когато би трябвало да ям, а пък ям, когато би трябвало да… абе, карай, зарежи това — все пак съм в Италия, а храната е умопомрачителна! Не спирам да се тъпча. Сериозно — не знам как го правят тези хора! Ядат през цялото време, но изглеждат толкова секси! Не е честно! Само два дена такъв dolce vita/сладък живот/ — и вече представлявам подпухнала и раздута маса. Въпреки всичко направо си умирам за това! Сериозно говоря. Тук е просто невероятно! Всъщност както и да е… колко е часът при вас?
Хвърлям поглед към отсрещната стена, но тъй като не виждам там часовник, смънквам:
— Ъ-ъ, рано е. А при теб?
— Нямам представа, но вероятно е следобед. Снощи бях в един страхотен клуб. Знаеше ли, че тук не е необходимо да си навършил двайсет и една години, за да отидеш на дискотека или да си купиш алкохол?! Казвам ти, Евър, това е животът! Италианците наистина знаят как да живеят! Както и да е, уф, това ще го оставя за по-късно, когато се върна. Даже ще ти го изиграя, обещавам. Обаче цената на този разговор сигурно ще докара на баща ми инфаркт, така че направо да ти кажа за какво се обаждам. Предай на Деймън, моля те, че отидох до онова място, за което Роман ми спомена и… Ало?! — Чуваш ли ме? Ехо! Там ли си?
— Ъ-ъ, да, още съм тук. Малко прекъсваш, но те чувам.
Обръщам гръб на Деймън и правя няколко крачки встрани, защото не искам да забележи ужаса и отвращението, които превръщат лицето ми в застинала маска.