— Останаха десетина минути — обяви агент Купър. — Почти пристигнахме.
Телефонът извибрира в ръката ми и аз подскочих. Най-сетне…
Надзърнах надолу и пръстите ми залетяха по екрана, набирайки паролата.
Не успях да се измъкна. Извинявай. Другият път?
— Ей, всичко наред ли е? — поинтересува се Мел и ме докосна по ръката.
Очите ѝ бяха топли, търсещи. Изпитах глупавата нужда да отпусна глава на рамото ѝ и да затворя клепачи, да се изолирам от света, докато не стигнехме до дестинацията си.
Явно разтълкувала изражението ми, Мел побърза да добави:
— Да отложим ли събитието? Дори няколко часа може да са ти от помощ. Аз самата едва не получих инфаркт, така че не мога да си представя как се е отразила на теб тази случка.
Усмивката, която залепих на лицето си, бе толкова широка, че мускулите около устата ме заболяха.
— Не, добре съм. Наистина. Няма нужда да отлагаме. Пък и ако закъснеем с това събитие, ще си тръгнем точно в часа пик и може да изпуснем онова в Японското посолство.
Посолството отваряше отново „Японски информационен и културен център“ и оттам ми оказаха честта да представя документален филм от японско-американски пси на име Кенджи Ота. Вълнувах се неимоверно, бяхме се срещали само веднъж, и то набързо, но сега от седмици чаках с нетърпение да опозная сроден човек, минал през почти същите трудности като мен.
— Може ли да преговорим графика за днес? — попитах. — За да съм сигурна, че го знам.
Мел стисна окуражително китката ми.
— Невероятна си. Недоумявам как се крепиш в този ужас. Но говорех сериозно. Мога да поискам отсрочка.
Поклатих глава и сърцето ми прескочи при мисълта. Ако от правителствения Отдел за връзки с обществеността заподозряха, че стресът ми идва в повече, щяха да ме свалят от поста ми.
— Наистина няма нужда.
— Добре тогава — съгласи се Мел с едва доловимо облекчение.
Промяната в графика щеше да е жив кошмар за нея. Тя бръкна в чантата си и извади папка с днешна дата, изписана отгоре, после зачете програмата ни по часове.
Аз прибрах телефона в чантата си, мъчейки се да разсея напрежението, трупащо се в гърдите ми. Така притискаше ребрата ми, че очаквах всеки момент да ги пръсне и да оголи бъркотията в мен.
Дали не трябваше да му отговоря? Или само щях да го обезпокоя допълнително?
— В девет и половина деканът ще те представи…
Другият път? Изкушавах се да извадя телефона и да прочета наново съобщението от Дунди, само и само да се уверя, че не съм го разчела грешно. Умът ми нашепваше непрестанно тези две думи, сновеше около въпросителната в края им — малкия символ, който никога преди не бе съществувал в групичката ни.
Втора глава
Някога изкарах месеци без да кажа нито дума. Всъщност повече от година.
Всичко започна случайно — или не съвсем. Още се мъчех да си го обясня, да разбера защо реших да замълча. Сякаш оградата от бодлива тел около рехабилитационния лагер ме бе пробола толкова надълбоко в нощта на бягството ни, че всичките ми думи просто бяха напуснали тялото ми заедно с кръвта. Чувствах се така празна под кожата си. Толкова студена. И достатъчно слаба, че шокът да ме превземе.
Истината е, че някои неща не могат да се опишат с думи. Грохотът на изстрели посред нощ. Кървавите петна по гърбовете на тъничките униформи. Децата, паднали по лице и бавно затрупвани от снега, сипещ се от мрачното небе. Чувството да те задушава собствената ти надежда в мига, в който само тя успява да се измъкне през оградата, оставяйки те да умреш.
През следващите няколко дни се чувствах просто… уморена. Несигурна. Обстрелваха ме с въпроси, а аз кимах или клатех глава. Отнемаше ми толкова много енергия. Боях се да не избера грешните думи от хаотичната тъмнина в съзнанието си. Да не кажа нещо, което не би се понравило на онези момчета, спасителите ми.
Всяка секунда в онзи микробус си представях как им казвам, че съм гладна или че ми е студено, или че нещо ме боли, а те си наумяват, че просто ще им създавам трудности, също като родителите ми преди тях. Затова спонтанно щяха да ме зарежат някъде, както спонтанно ме бяха взели със себе си в нощта на бягството.
Но не се случи. И не след дълго осъзнах, че никога нямаше да се случи. Дотогава обаче вече ми бе по-лесно да взема оръфаната тетрадка и предпазливо да избера думите си. Така можех да им предложа единствено правилни отговори. Да избера кога искам да кажа нещо. Поне този контрол исках да запазя върху живота си.
Ала, за нещастие, продължих да избирам мълчанието. Отново и отново се спусках в сигурността на дълбините му. Така всички болезнени спомени можеха да си останат погребани и нямаше нужда да ги разнищваме на глас. Миналото нямаше да се върне и да ме нарани наново, ако не говорех за него. Кошмарът от сняг, кръв и писъци нямаше пак да се надигне, поглъщайки ме в ледената си тъмнина. Не ми се налагаше да им признавам, че съм уплашена, гладна и уморена… да ги тревожа. Мълчанието ми се превърна в нещо като щит.