Това е условна мярка и въпросът ще бъде преразгледан след изборите през ноември и след встъпването в длъжност на новия Конгрес.
Нагоре по ръцете ми пролази тръпка, макар и да стисках с пръсти лъскавото дърво на катедрата. Възцари се пълна тишина, нарушавана единствено от приглушената въздишка на лекия вятър в микрофона. Зрителите зашаваха нервно по местата си. Жената на втория ред най-сетне спря да си вее с програмата и се приведе напред, вперила стъписан поглед в мен.
Имаше някаква грешка. Искаше ми се да надзърна назад към Мел, да ѝ дам сигнал, че са ми предоставили объркан текст. Онзи, който смяташе нещо такова за шега, заслужаваше юмрук в гърлото.
Следващата реплика се върна назад и отново протече по екрана. Настойчиво.
Не — това беше… За децата с пси-способности вече важаха по-стриктни условия. Позволено ни беше да вземем шофьорска книжка чак на двайсет и една. Изнесла бях цяла реч, посветена на смисъла на отлагането и колко щеше да е вълнуващо заедно с новата правоспособност да получим и регистрацията си като гласоподаватели. С Дунди и Вида попълнихме декларацията заедно още преди години. Не желаех да изоставам.
Това известие явно… Вероятно ми го даваха без знанието на Дунди и останалите пси от Съвета на временния президент Круз. Сигурно вече се бореха срещу него.
Но не каза ли Мел, че езикът се спускаше директно от асистента на Круз? Защо им бе да ми го сервират без всякакво предупреждение?
Защото знаят, че ще го прочетеш, каквото и да гласи — прошепна тих гласец в главата ми. — Като всичко друго, което са ти пратили досега.
Или… защото Съветът на „Пси“ са отказали да го обявят от собственото си име.
Този път погледнах през рамо. Публиката зашушука приглушено в осезаемо недоумение. Мел не стана от стола си, дори не свали слънчевите си очила. Само махна с ръце, давайки ми знак да се обърна към зрителите. Да продължа.
Момчето от предния ред присви очи и килна леко глава встрани. Видимото напрежение в тялото му ме накара да се зачудя дали някак не е успяло да прочете думите на телепромптера, или пък чуваше лудото биене на сърцето ми…
Просто го кажи! — подканих се наум, докато новата реплика течеше за пореден път на екрана. Бях им обещала гласа си и възможността да го използват така, както сметнат за нужно. На това се бях съгласила, заради това ме водеха тук.
Просто го кажи!
Щеше да е само спорадична мярка. Така обещаваха. За едни избори. Можехме да се оттеглим от едни избори. Справедливостта изискваше време и саможертви, но, както доказваше програмата за обезщетенията, тя най-пълно се извоюваше чрез сътрудничество. Стремяхме се към по-доброто бъдеще за пси, не просто към една година…
Гърлото ми гореше. Катедрата незнайно защо се тресеше под ръцете ми. Защо сега — защо това обявление, а не някое от множеството други?
Просто го кажи!
Онова момиче, призракът от миналото, се завърна и пъхнатите му в ръкавици ръце ме стиснаха за шията.
Не мога. Не и този път. Не и това.
— Благодаря ви за вниманието — процедих през стегнато гърло. — За мен беше чест да говоря пред вас днес и ви желая успех в тази нова глава от живота ви…
Екранът на телепромптера угасна. След секунда в средата му се появи едно-единствено изречение.
Някой е дошъл да те убие.
Трета глава
Засмях се.
Беше стряскащ край на недовършена мисъл, който за миг заглуши настойчивото жужене на колоните и електрониката наоколо. Внезапният звук някак се умножи, рикоширайки от колоните на Старата главна сграда — сякаш един куршум предизвикваше цял обстрел.
Сред тълпата плъзна объркване, прочетох го по лицата им, чух го в шепота им. Въжета от гняв и омраза ме привързаха на място и колкото повече стоях на катедрата, смълчана и безполезна, толкова по-дълбоко потъвах в унижението си.
Явно някой със сметки за разчистване бе заредил фалшив текст в телепромптера вместо новия материал на Мел.
Кажи нещо. Направи нещо.
Трябваше да го предвидя още в момента, в който езикът за условната мярка в гласоподаването се появи на екрана, и да завърша възможно най-гладко речта си. Вместо това се сковах като новобранец и дадох на вечерните новинарски емисии материал за спекулации, и то от най-лошите. Вече си представях разбора им на слисаната ми пауза, как въртят откъса отново и отново, питайки: „Добре ли е това момиче?“.