— Мамка му — започна да заваля момчето. — Не дишай. Пробвай да не…
Мислите ми се забавиха и пак ми се зави свят. Мракът ме поглъщаше като водовъртеж, толкова шеметен, че нямах време да се боя, нито да се чудя дали изобщо ще се събудя.
— Как се… — подхванах без дъх. — Как се казваш?
Борех се с прииждащото забвение, обтягах каишите около тялото си. Не беше редно, никак не беше редно… не можех да си отида, без да науча…
Една-единствена дума ме достигна, преди светът да се обгърне в мрак:
— Роман.
Шеста глава
Събудиха ме звуците на автомобилни гуми по асфалт, притаени гласове и шумното, влажно дишане на мъж, наведен над мен.
Пак лежах по гръб и от всички страни ме изпичаше непоносима горещина. Въздухът бе пропит с миризма на нагрята гума. Задушавах се жива в собствената си пот.
— Мамка му! — измърмори някой. — Шибана светлина…
Изпука става, мъжът се изправи и настъпи пищяла ми, тръгвайки нанякъде.
Борех се да остана будна. Да се ориентирам в обстановката, преди пак да изпадна в безсъзнание.
Наоколо цареше пълен мрак, нарушаван единствено от фенерчето върху каската на мъжа. Носеше същата черна униформа като на похитителите ни, но кожата му изглеждаше призрачно бяла в тъмнината. Силуетът му имаше неестествена лъскавина — сякаш го откривах в сенките на ярък сън. Заради замъгленото си зрение не можех да преценя дали наистина окачва торбичка с жълта течност до мен, или халюцинирам.
Не халюцинирах.
Фенерчето на каската му примигна. Той го блъсна силно с юмрук и светлината му обля спящия по гръб Роман. Мъжът го обърна с крак на дясната му страна, гърбом към мен. Роман продължи да диша плитко и не помръдна дори когато непознатият коленичи до него, нагласяйки торбичката с…
Умът ми затърси думата.
Ръцете на Роман бяха вързани зад гърба му с черна свинска опашка. Не виждах краката му, но предполагах, че и те бяха пристегнати със същата. Собствените ми глезени бяха притиснати болезнено един към друг и нещо твърдо се впиваше в кожата ми.
Щом мъжът вдигна глава и освети торбичката, видях, че течността капе от нея и се стича по тънка тръбичка към Роман. Иглата бе закрепена в свивката на лакътя му с дебела лепенка.
Но… присвих очи и изчаках черните петна пред зрението ми да избледнеят наново. И неговата банка, и тази на Приянка висяха от ремъци на тавана, вероятно предвидени за връзване на товари.
Собствената ми ръка ме заболя на същото място. Усещах нов, неотслабващ натиск върху тънката кожа, под която бе пъхната иглата. Прозрачна тръбичка я свързваше с банка за интравенозни вливания, окачена на метална Стойка. Първите капки от същата жълта течност се спуснаха по тръбичката към ръката ми.
Разноцветни петна заплуваха пред очите ми, но новата вълна на страх се разби в успокоителното действие на неизвестната течност. Ръцете ми сякаш се напълниха с горещ пясък и опитах да ги помръдна. Не успях. Китките ми бяха заключени една за друга. Не със свинска опашка, а с истински гумирани белезници. Пот се лееше по челото ми, шията ми, гърдите ми.
Упойващото вещество донесе неприятен вкус в устата ми, прониквайки бавно в тялото ми. След броени секунди вече едва виждах мъжа, надвесен над Роман. Но когато най-сетне застана с гръб към мен, обърнах глава към тръбичката, захапах я и дръпнах — силно.
Дългата игла се поизмъкна от вената. Единият край на лейкопласта се отлепи с тихо шумолене.
Напрегнах се и свих ръце в юмруци, вперила поглед в гърба на мъжа. Готова да се съпротивлявам.
Той не се обърна. Покашля се, без да покрие устата си, и избърса лицето си с ръкава на черната си риза, омазвайки го с пот и сополи. Ушите ми забучаха, но пак захапах тръбичката. Не откъсвах поглед от мъжа, въпреки че сърцето ми думкаше предупредително.
Лейкопластът се отлепи още малко, повдигайки иглата достатъчно, че да се измъкне изцяло от вената ми. Жълтата течност закапа по китката и опакото на ръката ми, потичайки по гумената подложка под мен.
Мъжът стана отново и извади мобилен телефон от джоба си. Написа съобщение. Светлината от екрана оцвети лицето му в синьо. Вкупом с онази от фенерчето на каската му успяха да потвърдят подозренията ми.
Намирахме се в нещо като покрита каросерия на камион. Всеки сантиметър от нея, от вътрешната страна на вратата до пода и стените, беше облицован със стари автомобилни гуми, разрязани, разтопени и съединени в катраненочерен пъзел.
Мислите пак се избистриха в главата ми и частите им започнаха да се напасват една към друга. Погледнах металната стойка над себе си, после и банките на Роман и Приянка, нескопосано прикрепени към ремъците на тавана.