Нарочно не ги поглеждах. Тонираните стъкла ги превръщаха в сенки, тъмно петно от омраза, в периферното ми зрение: мъжете с пистолети, жените с ненавистни плакати, цели семейства с мегафони и всички онези остроумни, безмилостни лозунги.
Светлините на полицейските коли проблясваха в ритъм с ядните им възгласи.
— Бог!
Червено.
— Мрази!
Синьо.
— Изродите!
— Е — обади се Мел, — поне никой не може да ги обвини в оригиналност.
— Извинявайте, дами — намеси се от шофьорската седалка агент Купър. — След десетина минути пристигаме. Ако искате, да усиля музиката.
— Няма нужда — отвърнах, оставих телефона в скута си и сключих ръце върху него. — Не ме притесняват.
Картечното прищракване по клавиатура от съседната седалка внезапно секна. Мел вдигна очи от лаптопа върху коленете си и сбърчи чело.
— Нямат ли си тези хора по-важна работа? Като се замисля, май не е лоша идея да изпратя вербувач тук, може пък да привлече доста от тях на наша страна. Интригуваща история би се получила, нали? От омраза до… приемственост. Не, не звучи добре. Но все ще го измъдря. — Тя взе телефона си от седалката помежду ни и продиктува в него: — Бележка: програма за реформиране на протестиращи.
Както се бях уверила вече — също както и агенти Купър и Мартинез очевидно бяха — най-разумно бе да оставяме Мел сама да стига до определени решения, вместо да предлагаме своите.
Колата избуча и се разтресе, стъпвайки на по-грапава настилка. Възгласите се усилиха и ми се наложи още по-старателно да отклонявам вниманието си.
Не бъди страхливка — смъмрих се. Вече нямаше какво да ми сторят, не и докато бях обградена от бронирано стъкло, агенти на ФБР и полицаи. Ако продължавахме да извръщаме взор от тях, нямаше да повярват, че сме достатъчно силни да им се опълчим.
Преглътнах тежко и пак надзърнах през прозореца. Лекият ветрец развяваше строителните маркировъчни знамена, разположени по границата между лентите с движение на север и на юг. Бяха в същия нюанс на оранжевото, като защитните прегради около работниците, изливащи новия асфалт.
Няколко от мъжете и жените спряха работа и се облегнаха на бетонната бариера да погледат автоколоната ни, някои се размахаха радостно. Вдигнах инстинктивно ръка и им се поусмихнах. Само след секунда, достатъчно време, за да се засрамя, си спомних, че те не ме виждат.
Зад тънката преграда от тъмно стъкло бях невидима за тях.
Долепих върховете на пръстите си до топлия прозорец с надеждата работниците да ги забележат подобно на пет малки звезди. Ала накрая и работниците като всички останали изчезнаха в далечината.
„Да върнем Америка в правия път!“ беше една от първите кампании на Мел за временното правителство, установено и регулирано от Обединените нации, кампания, сформирана, още когато Мел била нова в отдела „Връзки с обществеността“ на Белия дом. Така оповестяваха откриването на нови работни места, докато в същото време обещаваха, че пътищата ще престанат да поддават под гумите на автомобилите, режимът на бензина рано или късно ще приключи и няма да има повече фатални инциденти, като онзи с рухналия мост в Уисконсин — не и с арматура от нова американска стомана. Успехът на кампанията се разгласяваше във всяка вечерна новинарска емисия: безработицата спадаше, а раждаемостта се повишаваше.
Цифрите бяха простички, реални символи, в които хората се вкопчваха и издигаха победоносно като трофеи. Но те не отразяваха чувството през последните години — онова всеобхватно усещане, че животът наново се разгръща пред нас, запълвайки дупките, оставени от загубените деца.
Хората, преселили се в големите градове в отчаяно търсене на работа, лека-полека се връщаха по малките градове и предградията. Нови ресторанти отваряха врати. Коли посещаваха бензиностанциите в разпределените си дни. По закърпените магистрали пак плъзваха камиони. Хората се разхождаха във възобновени паркове. Кината замениха старите филми с нови.
Промените пристигаха бавно, колебливо — като първите танцьори на празен дансинг, чакащи да видят дали и някой друг ще се престраши да излезе.
Преди почти пет години, когато минавахме по същия този маршрут, в градовете по пътя ни цареше болезнена пустота. Паркове, домове, магазини, училища: всички бяха изпразнени и обгърнати в потискащо мръсно сиво. Изоставени като спомени, чезнещи в нечия памет.
Правителството някак бе успяло да възвърне пулса на страната. Пулс, който прескачаше и се учестяваше в мрачни, смутни времена, но иначе беше стабилен. Донякъде.