влачил мен. Един от другите мъже пристъпи напред - незнайно дали да ни спре, или да ни помогне.
- Не го докосвай! - изкрещях му аз. Той спря, но като че ли нямаше намерение да се откаже.
Дунди притисна ръце към раната си с изцъклени, немигащи очи. Лиъм хвана краката му и двамата го понесохме към колата. Мъжете викаха след нас, уверяваха ни, че линейката ще пристигне всеки момент. Да, линейката, заедно с всички соповци в района. А те нямаше да му помогнат, не и те. Щяха да го оставят да умре.
- Не им позволявайте да ме вземат - ломотеше Дунди. - Дръж краката ми под нивото на гърдите ми, Лий, не ги вдигай толкова високо. При гръдните рани дишането е затруднено... - Не думите му изпълваха сърцето ми със страх, а пулсиращата струя кръв, която не спираше да тече измежду пръстите му. Целият трепереше, но за сметка на това не плачеше. - Не им позволявайте да ме вземат...
Качих се на задната седалка и извлачих Дунди след себе си. Кръвта му веднага напои тениската ми, прогаряйки кожата ми.
- Натискай... раната ми - бръщолевеше Дунди. - По-силно... Руби, по-силно. Ще опитам да... спра кръвта с...
Със способностите си вероятно. И червената струя наистина поспадна, когато отново я покри с ръка. Но колко щеше да издържи така? Ръцете ми натискаха неговите, но трепереха толкова силно, че навярно повече вредяха, отколкото помагаха.
- Боже - повтарях, - о, боже, недей да заспиваш... говори ми, продължавай да ми говориш, кажи ми какво да направя!
Изхвърчахме от паркинга с писък на гуми. Лиъм настъпи педала на газта с всички сили и залепи длани за волана.
- Мамка му, мамка му, мамка му!
- Водете ме вкъщи - умоляваше ни Дунди. - Руби, кажи му да ме води у дома.
- Да, ще... всичко ще е наред - уверявах го аз, наведена напред, за да вижда очите ми.
- Баща ми...
- Не... Лий, болница! - Не говорех с цели изречения, нито пък Дунди. От гърлото му се разнесе звук, сякаш се беше задавил със собствения си език.
Когато проблясъците ме връхлетяха, бяха окъпани в същия нюанс на червено като кръвта му. Мъж в голямо кресло с книга в ръце. Красива жена, приведена над кухненска маса. Бродерия с кръстат бод, табела за спешно отделение. Черните краища на картините започваха да се нагърчват. Някой беше пробол мозъка ми с нож.
- Александрия е на около половин час път - изкрещя през рамо Лиъм. - Там ще те заведа!
- Болница „Феърфакс" - изхриптя Дунди. - Баща ми... кажи им да извикат татко по пейджъра...
- Къде се намира? - попита Лиъм. Погледна към мен, но аз бях в същото неведение. В този момент ме притисна мисълта, че Дунди може да умре, докато стигнем до болницата. Кръвта му щеше да изтече в скута ми. След всичко, което
бяхме преживели заедно.
Лиъм обърна колата толкова рязко, че двамата с Дунди едва не излетяхме от седалката. Прехапах езика си, за да не изпищя отново.
- Продължавай да му говориш! - викна ми Лиъм. - Дунди... Чарлс!
Не знам кога беше загубил очилата си. Очите му бяха червени по краищата и се взираха празно в лицето ми. Не исках да откъсвам поглед от тях, но той опитваше да ми даде нещо и вдигна ръка от корема си.
Писмото на Джак. Беше напоено в прясна, лепкава кръв, но отворено. Сякаш чакаше някой да го прочете.
Почеркът беше ситен, сгъстен. Всяка буква имаше призрачна сянка край себе си от времето, което листът беше прекарал с двама ни в езерото, а някои букви се бяха размили напълно.
Скъпи татко,
Като ме изпрати на училище онази сутрин, още вярвах, че ме обичаш. Но вече разбирам що за човек си. Нарече ме чудовище и изрод. Но в крайна сметка ти си ме отгледал.
- Кажи му да прочете... - Дунди облиза устни. Наложи ми се да доближа глава до него, за да чуя гласа му над свистенето на вятъра покрай колата. - Кажи на Лий да прочете писмото ми. Написах го... за него е.
- Чарлс - казах аз.
- Обещай ми...
Каквото и да беше заседнало в гърлото ми, не ми позволи да проговоря. Затова просто кимнах. Силна струя бликна изпод ръцете ни, по-силна отпреди.
- Къде е? - крещеше Лиъм. - Дунди, къде е болницата? Трябва да... трябва да ми кажеш къде е!
Колата започна да вибрира и да вие като див звяр. Лиъм мина през дупка в асфалта и предният капак се вдигна заедно с облак сивкаво-син пушек. Изминахме още пет, може би десет метра, преди двигателят да умре.
Погледнах към Лиъм.
- Мога да я оправя - закле се Лиъм с пресекващ глас. - Мога да я оправя... ти само... само... продължавай да му говориш, чу ли? Мога да я оправя. Мога.
Изчаках да затръшне вратата след себе си, преди да затворя очи. Дунди беше толкова неподвижен в ръцете ми, толкова блед; колкото и да го друсах, колкото и да му крещях, не се съвземаше. Усетих как кръвта му се процежда през пръстите ми, алена под притъмнялото небе, и си спомних какво беше казал в нощта, когато ни напусна Зу. Всичко приключи. Всичко.