Войникът бе забавил крачка, спазвайки моето жалко темпо. Веднъж-два пъти се подхлъзна на калната трева и едва не се прекатури пред очите на колегите си в Контролната кула.
Щом видях Кулата, оковите на страха, които влачех след себе си, като че ли удвоиха тежестта си. Самата сграда не изглеждаше особено внушително; наричаха я Кулата единствено защото стърчеше като счупен пръст в море от едноетажни дървени бараки, подредени в кръгове. Електрическата ограда образуваше най-външния кръг и бранеше света от нас, изродите. Колибите на Зелените съставляваха следващите два кръга. На Сините - следващите два. Преди да ги отведат незнайно къде, малобройните Червени и Оранжеви живееха в най-вътрешните кръгове - най-близо до Кулата, за да ги държат под око надзирателите. Но след като един Червен беше взривил колибата си, ги преместиха по-надалеч и използваха жилищата на Зелените като буферна зона, в случай че истински опасните индивиди опитаха да достигнат оградата.
Брой опити за бягство?
Пет.
Брой успешни опити за бягство?
Нула.
Не знам Сини и Зелени да са правили опит да избягат някога. Отчаяните, жалки опити за бягство досега бяха организирани от малки групички Червени, Оранжеви и Жълти. След като ги хванеха, не се връщаха.
Но това беше в ранните дни, когато имахме възможност да общуваме с другите цветове и преди да ни разместят. Освободените колиби на Червените, Оранжевите и Жълтите бяха прехвърлени на Сините, а новопристигналите Зелени, най-многобройната група досега, заеха техните. Лагерът се разрасна до такава степен, че управниците се принудиха на направят график за ползване на столовата - хранехме се на смени, разделени по цвят и пол. Въпреки това едва успявахме да се съберем на масите. От години не бях виждала отблизо момче на моя възраст.
Не си поех въздух, докато не подминахме Кулата и не ми стана напълно ясно накъде ме води войникът.
Слава богу, помислих си. Облекчението заседна в гърлото ми като камък.
След няколко минути достигнахме колиба 27. Войникът ме изпрати до вратата и посочи крана вляво от нея. Кимнах и отмих кръвта от лицето си със студената вода. Той ме чакаше мълчаливо, макар и не особено търпеливо. След няколко секунди сграбчи гърба на тениската ми и ме изправи насила, а със свободната си ръка пъхна чип картата си в прореза на вратата.
Ашли, една от другите ми съквартирантки, избута вратата докрай с рамо. Хвана ме за ръката и кимна на войника. Явно това му беше достатъчно. Без да каже и дума, закрачи обратно по пътеката.
- Божичко! - изсъска тя, докато ме вкарваше вътре. - Не можаха ли да те задържат в лазарета поне още една нощ? Защо са бързали да те изпишат... това кръв ли е?
Отблъснах ръцете й, но тя се доближи и отметна дългата ми тъмна коса през рамото ми. Първоначално не разбирах защо ме гледа по този начин - с облещени очи, обградени от подпухнала розова кожа. Дъвчеше угрижено долната си устна.
- Аз наистина... мислех, че си... - Още се намирахме до вратата, но усетих студа, обладал колибата ни. Полепваше по кожата ми като ледена коприна.
Ашли отдавна се беше приспособила към живота в лагера, затова останах изненадана да я видя толкова уплашена и смаяна. Тя и още няколко момичета бяха почетните водачки на жалката ни разнородна групичка, избрани главно заради някои телесни промени, които бяха настъпили първо при тях, и способността им да ни обяснят какво се случва с нашите тела, без да ни се смеят.
Усмихнах й се вяло и свих рамене, занемявайки отново. Тя обаче не се задоволи с толкова и не пусна ръката ми. Колибата беше тъмна и влажна, познатата миризма на плесен струеше от всяка повърхност, но винаги бих избрала нея пред химическата стерилна смрад на лазарета.
- Нали... - Ашли си пое дълбоко въздух. - Нали ще ми кажеш, ако наистина не си?
И какво точно ще направиш по въпроса?, искаше ми се да я попитам. Вместо това се отправих към задния ляв ъгъл на пренаселената ни колиба. Шепот и втренчени погледи следваха лъкатушещия ми път измежду редовете от легла. Имах чувството, че хапчетата, скътани плътно до гърдите ми, се бяха запалили.
- ... нямаше я - чух някой да казва.
Ванеса, която спеше на долното легло, намиращо се вдясно от моето, се беше шмугнала под завивките на Сам. Щом ги наближих, спряха разговора си и се опулиха насреща ми.
Беше минала цяла година, а още ми ставаше лошо, като ги гледах заедно. Колко дни и нощи двете със Сам се бяхме крили на горното й легло, усърдно пренебрегвайки опитите на Ванеса да ни въвлече в поредния глупав и безсмислен разговор.