Сам се задържа без най-добра приятелка само два часа, преди Ванеса да се намърда на мястото ми - и не минаваше нито ден, без да ми го натяква.
- Какво... - Сам се провеси от ръба на леглото си. Този път обаче не ме гледаше с обичайния си нацупен, свадлив фасон. Вместо това от очите й надничаше... загриженост може би? Или любопитство? - Какво ти се е случило?
Поклатих глава. Гърдите ми тежаха от заклещените в тях думи.
Ванеса се изсмя остро.
- Прекрасно, направо прекрасно. И се чудиш защо вече не иска да ти е приятелка.
- Не се чудя... - пророни Сам. - Както и да е.
Понякога се питах дали поне една част от Сам си спомняше не просто за мен, но и за човека, който тя самата беше, преди да я съсипя. Незнайно как бях успяла да унищожа всичко добро в нея - или поне всичко онова, което някога обичах. Един допир, и от старата Сам не беше останало нищо.
Няколко момичета ме попитаха какво се е случило помежду ни. Повечето, струва ми се, сметнаха за грубо твърдението й, че никога не сме били приятелки и никога няма да бъдем. Опитах да не си го слагам на сърцето - но Сам беше единственото нещо, което бе правило живота ми в Търмънд поносим. Без нея не можех да го нарека живот.
Не можех.
Докоснах с пръсти скритите хапчета.
Цветовата гама в колибата ни беше кафяво, кафяво и кафяво. Открояваха се само белите чаршафи върху леглата ни, макар че повечето от тях бяха пожълтели от старост. Нямаше рафтове с книги, нямаше постери, нямаше картини. Бяхме само ние и дървото.
Вмъкнах се в долното легло и зарових лице в захабените чаршафи. Вдишах познатата ми миризма - белина, пот и нещо отчетливо земно - и се помъчих да не слушам разговора, протичащ над мен.
Май донякъде живеех в очакване - надявах се, че ще намеря начин да изкупя вината си към Сам. Но вредата беше необратима. Всичко беше приключило, вече я нямаше в живота ми и можех да обвинявам единствено себе си. Най-доброто, което бях способна да направя за нея, беше просто да изчезна; дори ако доктор Бегби си играеше с мен и наистина щяха да ме убият, поне нямаше да ме свържат с нея. Нямаше да я разпитват или наказват от подозрение, че ме е укривала, както би се случило, ако още бяхме приятелки. В Търмънд живееха над три хиляди деца и аз бях последната Оранжева - може би в целия свят дори. Или една от последните двама, ако момчето в лазарета беше като мен. И бездруго беше само въпрос на време да разбулят тайната ми.
Бях опасна, а знаех какво правят с опасните деца.
Обичайната рутина в лагера ни повлече през столовата за вечеря, към тоалетните и обратно по колибите за лягане. Светлината навън гаснеше и се усукваше около прииждащата нощ.
- Добре, котенца - прозвуча гласът на Ашли. - Десет минути до изключване на осветлението. Кой е наред?
- Аз. Да започна оттам, където свършихме последния път ли? - Рейчъл се намираше в другия край на стаята, но пискливото й гласче ехтеше из цялата колиба.
Почти чух как Ашли врътва отегчено очи.
- Да, Рейчъл. Нали така правим винаги.
- Добре... и така... принцесата... принцесата била в кулата си и още тъгувала.
- Госпожице Скука - намеси се Ашли, - ще трябва да посъживиш историята си, иначе ще те прескоча и ще дам думата на следващото момиче.
- Добре де - изписука Рейчъл. Обърнах се на една страна, за да мога да я гледам през редовете от двуетажни легла. - Принцесата изпитвала ужасна болка... ужасна, ама ужасна болка...
- Ох, боже - коментира вяло Ашли. - Следващият.
Мейси пое висящите нишки на историята и ги заоплита, доколкото й беше по възможностите.
- Докато била заключена в кулата, принцесата можела да мисли единствено за
своя принц.
Клепачите ми натежаха като олово и пропуснах края на разказа.
Ако изобщо е възможно да ми липсва нещо от Търмънд - размишлявах, докато се унасях в сън, - то ще е това. Кратките моменти, в които ни беше позволено да обсъждаме забранени неща.
Трябваше да намерим все някакъв начин да се забавляваме, а нямахме други приказки - нито мечти, нито бъдеще... освен онези, които сами си измисляхме.
Осветлението на колибата бе изключено от три часа, а Сам хъркаше от два. Отворих найлоновото пликче и изсипах малките хапченца в дланта си. Пликчето върнах в сутиена си, а първото хапче пъхнах в устата си. Беше топло от дългия престой до кожата ми, което единствено затрудни преглъщането му. Преди да съм загубила кураж, изпих и другото, потрепвайки, щом задращи сухото ми гърло.
После зачаках.
Пета глава
Не си спомням как съм заспала, само как се събудих. И нищо чудно - тялото ми се тресеше толкова силно, че направо се претърколих от леглото и ударих лице в съседното.